Изабел Абеди - Луциан

Луциан.

Никога досега не се бях чувствала толкова изтощена и същевременно толкова неспокойна.

За да се разсея, се вглъбих в книгата на моя прадядо. Чудно, но беше тъкмо това, от което се нуждаех. Първо прегледах отгоре-отгоре критиките в приложението. Стилът му беше интелигентен, духовит и забавен и когато пускаше стрелите си, никога не го правеше директно, а по много фин начин. Успяваше да накара читателите да се разсмеят. Много добре разбирах защо се е издигнал толкова високо като журналист.

Вероятно само онези, чиито произведения прадядо ми безжалостно е сривал със земята, са гледали на него с други очи.

Също така безпощадно той описваше и собствения си живот. Уилям Алекс Рийд бил единствено дете, баща му бил хирург и директор на санаториум. Когато прадядо ми станал на три годинки, майка му умряла под скалпела на собствения му баща при несполучлива операция. Моят прадядо коментира с думите, че мъжете в неговата фамилия никога не са били дарявани със занаятчийски умения и че Храбрият шивач, както той титулува баща си, преди всичко се упражнявал в пиянското изкуство.

Но той, пишеше прадядо ми, наистина бил само облагодетелстван от всичко това. Как иначе щял да има всички тези възхитителни бавачки и на първо място онази прелестно красива французойка, с която в нощта на четиринайсетия си рожден ден бил загубил своята девственост? Казвала се Лусил и освен огромните й гърди той оценявал като предимство звучния й акцент. „Четенето след това“ , така беше нарекъл разказите, които му четяла Лусил и му разкривала света на книгите.

Книгите и жените останали главната тема в живота му.

Като юноша прадядо ми харесвал произведенията на Чарлс Дикенс и Луис Карол. По-късно дошъл редът на Едгар Алън По, Жул Верн и още на Х. Г. Уелс, с когото били близки приятели.

В тези години прадядо ми си бил извоювал вече име на литературен критик и между другото пишел и за един вестник в Лос Анджелис, както и за „Ню Йорк Таймс“. Животът му по това време изглежда се е състоял предимно в това да се забавлява по различни партита с известни журналисти и други величия на културния свят.

Той прекарал няколко години в Европа, забавлявал се още повече, срещнал се с още по-големи величия в Лондон, където заел своята длъжност в „Таймс“. А после срещнал жената на своя живот. Написал го е буквално така.

Обрисувал я е само с няколко изречения, но те звучат поразително сериозно.

За пръв път , пише той в книгата си, трябваше да преживея това, което се казва „да искаш да умреш от любов“ .

Младата англичанка му е дала всякакво основание за това, когато в нощта преди сватбата го напуснала заради друг мъж. Прадядо ми не посегнал на живота си, но явно се убедил в правотата на циничното си отношение по темата живот и любов. Което не го спряло да има безброй любовници, а и почти толкова жени.

Достатъчно по темата „любовна мъка“, помислих си, и запрелиствах към последната част на книгата. И там се натъкнах на снимката на баща ми. От коя съпруга на прадядо ми води семейната нишка, не можех да разбера, но снимката моментално ме заплени.

На нея беше баща ми като малко дете, което седеше до прадядо ми на един кей и ловеше риба с въдица. Клечаха рамо до рамо, слети с природата около тях.

В края на книгата той споменава баща ми и на това място, както и след него, имах чувството, че прадядо само в няколко реда разкрива нещо от себе си, което в останалата част от книгата прикрива зад своя цинизъм.

В своя внук Алек отново намерих нещо, което аз самият бях изгубил, извечната вяра да бъдеш обичан за това, което си.

Знаех какво е имал предвид. Моите родители, а също и Врабеца, ми бяха предали това чувство и то беше като броня срещу всичко, което можеше да ме нарани, надеждна и непробиваема.

Въпреки партитата, известните личности и успехите в същността си моят прадядо е бил твърде самотен човек, поне в моите очи.

Оставих книгата да падне от ръцете ми. Навън започна да вали. Сякаш прозрачен воал, изтъкан от най-фини нишки, се стелеше от небето. Времето се беше променило. Гледах през прозореца и си мислех за Луциан. Изведнъж осъзнах, че всъщност изобщо не бях преставала да мисля за него; дори и в последните часове, докато четях книгата, той стоеше свит в едно ъгълче на мозъка ми.

Погледнах към пристанището, към Елба, сива като небето. Въздух и вода се сливаха, изглеждаха така, сякаш някой ги беше обезцветил.

Къде ли се намираше сега? Какво точно правеше? И къде ли ще прекара тази нощ? Мислите ми се върнаха към срещата ни при огъня. Беше невероятно, безумно. Такива неща не се случваха. Но все пак ми се беше случило и все едно какво си мислех, усещах, че е истинско.