Изабел Абеди - Луциан

Преглътнах. Имаше предвид магазина „втора ръка“ на Шанцата ли? Същия, в който бяхме ние със Сузи? Не се реших да го попитам.

Луциан гледаше дланта ми. Проследих погледа му и отново забелязах нещо странно.

Той събра длани в юмруци и ги пъхна в джобовете на коженото си яке.

— Подслонът в полицията също не ми се стори особено привлекателен — продължи той. — И затова реших да изчезна.

— Избягал си?

— Би могло да се каже.

Бях слисана.

— Как го направи?

Той се усмихна криво.

— Нямам представа. Когато момчетата се обърнаха с гръб, аз духнах. Стана съвсем лесно.

Спомних си за деня, в който Луциан се беше измъкнал от „Дорис“. В неговите гъвкави, пъргави движения имаше нещо почти призрачно.

— А къде… къде живееш сега? — попитах подозрително.

— И тук, и там.

Луциан прокара ръка по спалния чувал, който вероятно също беше отмъкнал отнякъде. Гласът му звучеше уклончиво. Беше ясно, че не иска да ми каже нещо повече от най-необходимото.

— А от какво живееш? — Сетих се за съвета, който ми даде зеленокосата келнерка. — Сигурно излизаш с номера от нашия снек и другаде?

Погледна лукаво.

— Да не те е грижа — каза. — Не знам на колко съм години, но мога да преценя, че съм достатъчно голям, за да се оправям. Днес ще нощувам тук.

Той вдигна глава нагоре. Луната беше се издигнала още по-високо и звездите светеха още по-ярко.

Луциан обърна лице към мен.

— А сега си пак ти на ред — каза той усмихнато. — Между другото, наистина те гледах, докато плуваше. За световно ли тренираш?

Засмях се.

— Не, определено не. Няколко години бях в клуба. Но беше изнервящо, сега тренирам за себе си. Искам някога да преплувам езерото Насименто.

— Кое да преплуваш?

— Това е едно езеро в Калифорния. Баща ми живее там.

— Доста далечко. Колко често виждаш баща си?

— Винаги когато идва тук.

— А ти често ли ходиш при него?

— Не много — изкривих лице. — За да съм точна, изобщо не ходя при него.

— Че защо?

Поколебах се.

— Заради мащехата ми — промърморих.

— Зла ли е?

И отново това тихо хихикане.

— Лошо момче — направих физиономия. — Естествено, че не. По-скоро… мисля, че е ревнива.

— Ревнива ли? — Луциан огледа лицето ми. — Защото ти си най-красивата при седемте джуджета, зад седемте планини?

Побутнах го.

— Вече знам кой си — моето огледалце на стената!

Засмях се, но в същото време усетих, че се изчервявам.

Никога не съм била силна в комплиментите, а сега пък съвсем.

— Това с мащехата — казах бързо, — то по-скоро има връзка с истинската ми майка.

— Това не го разбирам.

— Ами тази история е малко по-дълга.

— Разкажи ми я. — Луциан се облегна и скръсти ръце зад главата си. — Аз имам време.

— Моите родители никога не са били истинска двойка — започнах аз колебливо. — Майка ми е лесбийка. С баща ми са били приятели още от малки. Ходели са заедно на училище, а и по-късно били неразделни. Тя казва, че били нещо като сродни души. Все пак на майка ми й се дощяло да си има дете. И баща ми изпълнил нейното желание.

— Значи си била желано дете — каза Луциан. Сега очите му се смееха.

Погледнах го учудена.

Това наистина беше така и сама не бих могла да го изразя по-добре. Не знаех вече какво трябва да кажа. Бях смутена и объркана и се чувствах така, сякаш разкривах нещо от себе си, с което сама не бях съвсем наясно.

— И защо са се разделили? — попита сега Луциан. — Сигурно баща ти е изчезнал, щом е изпълнил желанието й?

— Луд ли си? Разбира се, че не! — Погледнах го възмутено. — Баща ми се е радвал толкова, колкото и майка ми. Гледали са ме заедно. Първите години дори живееше с нас. Изнесе се, когато майка ми се запозна със своята приятелка Патриция. Струва ми се, усещаше, че е нещо сериозно. Но го прие спокойно. Въпреки всичко се виждахме постоянно. А и за Патриция не беше проблем, че родителите ми бяха толкова близки. — Въздъхнах. — Ситуацията стана трудна, когато баща ми се влюби.

— Трудна за кого? — Луциан ме гледаше изпитателно. — За теб? Или за майка ти?

— Не — поклатих глава. — Всъщност… — замълчах. — Много е сложно.

— Опитай се да го изразиш. — Очите на Луциан отново се смееха.

Зарих глава в ръцете си, опитах да пренебрегна ударите на сърцето си и да намеря точните думи. Що се отнася до Мишел, майка ми никога не беше крила мнението си. Тя подиграваше баща ми с неговата калифорнийска кукла Барби, докато не се намеси Врабеца, която смяташе, че майка ми прекалява. А с Мишел винаги е била много учтива. Мишел обаче…