Изабел Абеди - Луциан

Гласовете се чуваха все по-близко, някой изхлипа, дочух думата „полиция“.

Луциан се отдръпна, трепвайки. Изведнъж заприлича на диво животно, готово за скок.

— Няма да е добре да ни видят заедно — каза бързо. — Никак.

Гласовете се приближиха още повече. Луциан се отскубна от ръката ми и в същия миг почувствах студенина. И усещането на празнота отново се появи в гърдите ми, болезнено, като отворена рана. Погледнах Луциан в очите. Сега лицето му наистина приличаше на огледало. Четях усещанията си в него.

— Хелоуин — казах бързо. — Има бал. Бал с маски. Клубът се казва „Зли и опасни“, на четвъртия етаж в големия бункер, точно до Хамбургската катедрала. Моля те, ела!

Гласовете бяха вече съвсем близо. Кънтяха в ушите ми уплашени, изпълнени с паника.

Луциан вдигна ръка и ме погали още веднъж по бузата.

— Ей сега ще се появят.

После се обърна, взе си нещата и потъна в тъмнината. Аз се затичах в обратната посока, откъдето идваха гласовете. Студенината не ме напускаше, само бузата ми, която беше докоснал, гореше.

— Тук съм…

Когато застанах пред майка ми, тя цялата трепереше.

— Ребека! Къде беше? Добре ли си? Звънях ти толкова пъти! Никаква връзка. Когато най-сетне те набрах, затвори. Мислех, че…

Яне се разплака. Бащата на Сузи, който стоеше зад нея, сложи ръка на рамото й.

— Добре съм, мамо — измънках гузно и погледнах крадешком Себастиан, който ме гледаше със свъсени вежди. Сузи, която стоеше до Димо̀, дъвчеше кичур коса и отбягваше погледа ми.

— Добре съм — повторих малко по-високо. — Бях просто… просто се разхождах.

Яне ме зяпаше с отворена уста.

После замахна и ме зашлеви с длан по бузата.

Бях под домашен арест. За пръв път в живота си. Никога досега майка ми не беше губила самообладание и никога преди не ме беше удряла. Яне мразеше насилието и не признаваше наказанията. Но разбира се, и аз рядко й давах повод.

Приличах изцяло на нея. Не взимах дрога, не се напивах до безсъзнание по разни партита и ако някоя вечер закъснеех (което се случваше рядко), й се обаждах. Когато имах някакви проблеми, които не можех да реша сама (което също се случваше рядко), тя винаги ме подкрепяше. До вчера.

Окей, наистина беше станало страшно късно. Бях напуснала партито, без да кажа дума, посред нощ, на безлюдния бряг на Елба. Със сигурност и другите са се опитвали да се свържат с мен. Листата с „неприети повиквания“ беше пълна: Сузи, Себастиан, Яне бяха опитвали многократно. По всяка вероятност на мястото, където се намирах, не е имало обхват и явно са се побъркали от притеснение. Само преди няколко дена някакъв сериен убиец се беше погрижил да създаде работа на вестниците, а пък миналата седмица в гората край Елмехорн беше намерен трупът на малко момиче. Можеше и на мен да ми се е случило нещо, да, бях наясно и много съжалявах. Но трябваше ли Яне да ме третира като някаква престъпница? В колата тя отново ме заразпитва какво, по дяволите, съм правила толкова време. И ако тонът й не беше толкова невероятно остър, може би щях да й кажа истината. Вместо това отново заразказвах историята с разходката, при което тя стисна устни и впи нокти във волана. Като се върнахме у дома, обяви наказанието.

До края на октомври трябваше след училище да се прибирам веднага вкъщи, и то по най-прекия път. Никакви партита, никакви излизания за шопинг със Сузи, дори плуването ми беше забранено. Ако не бях толкова нерешителна, сигурно щях да й се изсмея. Беше направо налудничаво. Моята отворена, с широки разбирания майка психолог, изведнъж започна да се държи като всички други родители, от които инак и двете се дразнехме. Най-лошото беше, че този път аз наистина имах проблем, с който бавно, но сигурно ставаше ясно, че не мога да се справя. Но в случая Яне беше последната, на която бих се доверила.

Освен това, ако Сузи я хванеха истериите и се разприказваше, майка ми наистина щеше да приеме Луциан за психопат.

Говорих със Сузи и Себастиан и им разказах същото като на Яне. Естествено те не повярваха и дума. Сузи ме врънкаше с въпроси, но и тя намираше реакцията на Яне за прекалена. Докато Себастиан остана хладен и сдържан.

В неделя се окопах в стаята си и прекарах времето, като търсех в интернет актуални обяви за изчезнали. Във Вестервалд малко момиченце не се беше върнало от училище. Млада жена търсеше годеника си. Младеж на петнайсет, червенокос, атлетичен, беше избягал от вкъщи. И това беше само началото. Мрежата гъмжеше и от чуждестранни регистрации на загрижени членове на семейства. Във всички възможни държави изчезваха хора. Някои съобщения бяха нови, други от много отдавна. Но не намерих нито едно, което поне приблизително да съответстваше на личността на Луциан. След няколко часа се отказах и си легнах обезкуражена. Не ставаше и дума да заспя, не бях и гладна, вместо това мислите ми кръжаха все около него.