Изабел Абеди - Луциан

Загледах се в тоалетката за гримиране, която беше претъпкана с кутийки и тубички. На магнитната дъска бяха налепени дигитални снимки на произведенията, създадени от Сузи: отворени рани, мехури от изгаряне и маски на ужасите. За някои от тези снимки бях позирала аз.

— Беки, мисля, че трябва да поговориш с Яне — каза Сузи настойчиво. — Нещо не е наред. Има нещо комплетаменто сбъркано, включваш ли? Знам ли, може пък просто да си хлътнала по него.

Усетих нещо като конвулсия. Дали? Не, съвсем определено не бях хлътнала. Но какво ли ставаше с любовта, любовта от пръв поглед? Не вярвах, че има такава. Това, което любовта означаваше за мен, беше нещо съвсем различно. Нещо, което виждах да се случва като реалност при Врабеца и Яне, а преди това — при Яне и баща ми. Нещо такова всъщност бях преживяла и аз — със Себастиан. Това е съвкупност от толкова много дребни детайли, които изграждат цялостното чувство. Невъзможно е да го усетиш с един напълно непознат, или?

Сузи ме изгледа загрижено.

— Този тип те следи, и то не само през деня. Стоял е през нощта под прозореца ти. Знае къде живееш. Той направо си е криминален престъпник. Крал е храна — първо на онова глупаво парти, после в бистрото. Замисляла ли си се защо не ти казва името? Може би го издирват, може да е избягал от лудницата. Може и да е убил някого. Ако питаш мен, случаят е за пол…

— Не! — усетих как подскачам.

Люлката изскърца. Хамстерът на Сузи, Ози, се стресна в клетката си. Цвърчейки, се измъкна от къщичката.

— Сузи, трябва да ми обещаеш, че няма да казваш на никого — накарах приятелката си да се закълне. — Че няма да говориш за това с никого, окей? Обещай ми!

Сузи дълбоко въздъхна.

— Обещавам. Но и ти ми обещай, че ще ми разказваш всичко. Че ще внимаваш. И че ако нещата загрубеят още, ще говориш с Яне. Трябва да ми се закълнеш.

— Ей, не драматизирай толкова нещата. Честна дума! Не се притеснявай.

Понечих отново да седна при нея, но погледът ми падна върху часовника.

— Хей, Сузи, ще ми се закълнеш ли за още нещо? — попитах.

Сузи сбърчи чело.

— За какво?

— Че от сега нататък няма да губим и секунда повече за моите проблеми — заявих строго. — След пет минути ти е срещата.

— По дяволите!

Сузи също скочи от холивудската люлка и се втурна към торбата с покупките. За щастие Димо̀ закъсня с няколко минути. Ухаеше на тоалетна вода за бръснене, а дългите си до раменете къдрици беше вързал на опашка.

— Страхотно парче! — изкоментира той вратовръзката на Сузи.

Тръгнахме заедно.

— Искаш ли да те закараме донякъде? — попита ме той, когато излязохме на улицата.

— Не, няма нужда. Ще взема метрото. Приятно прекарване!

Прегърнах Сузи, която изглеждаше така, сякаш от напрежение ще литне. Тръгнах към вкъщи, като се питах как беше възможно да ме разбере толкова погрешно. Посвоему най-добрата ми приятелка винаги намираше начин да ми помогне, когато изпадах в трудно положение. Защо сега не го направи? Защо не можех да й обясня какво чувствам?

Когато се прибрах вкъщи, Яне явно правеше опит да се откъсне от някой свой тежък случай. По кухненския плот бяха пръснати безброй подправки, половин чаша сметана стоеше до почти изпита бутилка вино и една празна чаша. До умивалника се издигаше малък Монт Еверест от картофени обелки, върху печката вдигаха пара различни тенджери, а във фурната цвърчеше месо. Подът беше покрит с брашно и трохи от земели. Но изглежда майка ми изобщо не забелязваше хаоса около себе си. Врабеца седеше на масата и си играеше на настолен футбол с една стафида. Пред нея също имаше чаша вино.

— Здравей, Ребека! — поздрави тя._„Надявам се да си гладна“_, говореше погледът й.

Погледът ми се премести от нея върху майка ми, която, запретнала ръкави, разбъркваше на тесто цяла планина настъргани картофи с яйца и брашно върху кухненската маса. По бузите й имаше брашно, а в косите й се бяха заплели парченца картофи.

— Къде се забави толкова? — попита тя нервно.

— Бях при Сузи. — Сбърчих чело. — При вас всичко наред ли е?

Яне кимна и се върна отново към картофите.

— Не ти ли се приисква да я изядеш? — попита Врабеца.

Погледнах във фурната. Какъв превъзходен аромат се носеше отвътре.

— М-мм! — казах. — Мариновано печено по рейнски с домашно приготвени кнедли.

Врабеца се облиза, а аз усетих, че ми куркат червата.

— Майка ти приготви сама дори галетата. Ако имахме адреса на пациента, можехме да му изпратим благодарствено писмо или да го помолим да откачи още мъничко. В крайна сметка от неговите проблеми печелим ние. А ако заприличаме на угоени пъдпъдъци, ще трябва да го молим за милост.