Изабел Абеди - Луциан

— Смяна на темата, момичета!

Яне изтри с лакът потта от челото си. Каза го уж си така, на шега, но усетих, че го мислеше сериозно. Докато правеше кнедлите, аз й доставих удоволствието да разкажа за нашата одисея по магазините и за срещата на Сузи. Пропуснах само случката в метрото и нашия разговор с приятелката ми.

— Апропо, като каза среща — заговори Врабеца, — преди малко се обади Себастиан. Искаше да знае дали имаш време тази вечер. Казах, че ще му звъннеш.

Усетих, че губя кураж. Не бях сигурна, че точно сега ще мога да преживея един разговор със Себастиан. Но нямах друг избор. Тъкмо Яне изпадаше в истерия, че кнедлите й се бяха разварили в кипящата вода, когато джиесемът ми иззвъня.

— Хей, скитнице, къде се губиш? Обаждах се и на стационарния.

— Вкъщи съм. — Тръшнах се на леглото. — Тъкмо идвам от Сузи.

— Готова ли си за една подводна разходка в безкрайния океан?

— Моля? — попитах.

Себастиан се разсмя.

— Днес следобед ми се обади Аарон. У тях е абсолютно свободно. А има и огромен киноекран. Можем да пробваме новата ми Wii игра „Endless Ocean“.

— О, не, забрави! — казах бързо, като леко повиших тон. — Бях със Сузи на endless shopping, за днес ми стига. Направо съм смазана. Яне е сготвила, а и искам да погледна нещичко за училище.

— В събота вечер?

Мамка му. Мразех да лъжа. Мразех да причинявам болка някому, още по-малко на Себастиан. Но днес не исках да го виждам.

— Слушай, може би утре, а? Яденето е готово. Трябва да приключвам.

— С мен ли? — гласът му звучеше саркастично. — Мислех, че отдавна го направи.

— Себастиан — изпъшках, — ще ти се обадя утре. Ако имаш желание, можем…

— Знаеш ли — отвърна Себастиан, — мисля, че утре няма да съм в настроение. Имаш право, трябва да затваряме.

Той затвори и секунда по-късно на джиесема ми пристигна SMS.

„Той целува като бог. О, Беки, какво да правя?“

Хлопнах джиесема и затворих очи. „И аз това се питам“, помислих си.

През следващата седмица температурите отново се повишиха до необичайните осемнайсет градуса и почти всеки ден грееше слънце. Сузи явно щеше да има късмет с партито край Елба за рождения си ден. Тя сякаш летеше в облаците, защото Димо̀ беше приел поканата й. И не само щеше да дойде на рождения й ден, а щеше и да помогне в подготовката. След киното се бяха срещали още много пъти. Димо̀ й телефонираше всяка вечер, а в обедното междучасие идваше с нея в бистрото, където постоянно говореше за бъдещето на бандата, изброяваше клубове и барове, в които евентуално да свирят, а и за наемане на репетиционно помещение. Дори смяташе да наеме агент, за да може „Д-р Но и болните сестри“ най-сетне да завладеят и други сцени отвъд рамките на малката ученическа аула.

На мен доста ми ходеше по нервите, но Сузи беше на седмото небе. Докато в час по биология гледахме филма „Ние, децата от спирка Зоо“ 5 5 Филм по едноименната автобиографична книга на Кристиане Ф. — Б.пр. и Кристиане Ф. повръщаше по кахлените стени на клиниката за наркомани, моята потънала в мислите си приятелка тананикаше „Oh, such a perfect day“ и драскаше с края на пергела си сърца върху чина. По едно време спря за малко и ме попита паникьосана какво трябва да направи, ако Димо̀ поиска нещо повече от това да се натискат. Досега успешно го беше държала далеч от опасните зони. Но, вайкаше се тя, това надали щяло да продължи още дълго.

— Ало? — попитах. — Какво в случая значи дълго? Та вие сте заедно само от няколко дена, типът би могъл все още да се сдържа.

Сузи ме погледна със завист.

— Тук става дума за д-р Но, Беки. Не за Себастиан. Имаш страхотен късмет с него. Надявам се, че го оценяваш.

Въздъхнах. Да, знаех.

И въпреки това се държах, сякаш беше обратното. В неделя успяхме отново да стопим леда помежду си. Трябваше да звъня три пъти на Себастиан, докато го предумам да направим едно кръгче с Веслата. Минахме през Елбебрюкен, после през Хамбургското пристанище до вратите на терминалите за контейнери, зад които товареха и разтоварваха тежкотоварните презокеански гиганти. Като дете Себастиан често беше идвал тук, водейки дядо си на работа.

Сега тук, на крана за контейнери, работеха само шепа мъже. Останалото го извършваше модерната техника. Но все още си беше цял спектакъл да видиш как само за минути едно контейнерно съоръжение само с един кран повдига от борда товар до двайсет и осем тона и го сваля на сушата. Небето беше стоманеносиньо и огромните кранове над пъстрите контейнери ми изглеждаха като извънземни. На залез-слънце поканих Себастиан на по един коктейл в бара на кулата, а вечерта играхме пред нашия телевизор „Endless Ocean“ — игра, която наистина беше супер. Гмуркаш се във виртуален воден свят и се плъзгаш между шарени рибки, кръстосвайки дълбините, под звуците на феерична музика. На киноекран сигурно щеше да е още по-впечатляващо. Но това изживяване си го провалих сама.