Изабел Абеди - Луциан

— С тези свои прощални думи — завърши Себастиан доклада си — Ловел ни дава да разберем, че в смъртта той вижда избавление, вижда една действителност, по-добра от тази, в която е живял. Дали я е намерил, това ние никога няма да разберем. Но му го пожелавам.

— Божичко, наистина беше потресаващо — коментираше Сузи по пътя. — Видя ли ръцете на Тайгър?

Да, бях ги видяла. Те трепереха. Рефератът на Себастиан засегна дълбоко и мен, особено когато спомена за ролята на критика.

Когато Ловел се е обесил на корниза, е бил горе-долу на годините на баща ми.

Бях много доволна, че послушах Яне да не показвам книгата на Тайгър. По-добре щеше да не казвам нищо за нея и на Себастиан. Вместо това реших аз да й хвърля един поглед, когато намеря свободно време.

След обяд Димо̀ ни качи в раздрънкания си Опел и ни закара в Метро, за да напазаруваме за утрешното парти на Сузи. Тя тотално превъртя и заквича от смях, когато Димо̀ пъхна в количката на една възрастна госпожа пакет кондоми.

Аз не се разсмях, което Сузи забеляза моментално. От време на време ми хвърляше по някой подозрителен поглед, но не повдигна въпрос, а и аз не започнах да го обсъждам.

Удържах на решението си от неделния ден. Престанах да се оглеждам по улицата и да търся момчето под прозореца си, в бистрото и където и да било другаде, но то просто не излизаше от главата ми. Лицето му постоянно се появяваше в моето въображение, постоянно усещах погледите, които ми хвърляше, и върха на пръста му върху моя медальон. И всеки път, когато това ми се случваше, се питах къде, по дяволите, остана онази, предишната Ребека, която просто с пренебрежение щеше да махне с ръка на тая глупост.

Според прогнозата събота щеше да е най-топлият октомврийски ден и наистина, сутринта, когато започнахме да режем домати за салатата, термометърът показваше двайсет градуса. Когато следобед се прибрах вкъщи, за да се преоблека, Врабеца се подготвяше за театъра.

— Ако само беше казала, Дездемона — чуруликаше тя, — днес нямаше да те викам на работа.

— Какво, какво?

Врабеца се разсмя.

— Главната изпълнителка си забрави текста тринайсет пъти. След представлението някой от гостите казал, че трябвало веднага да качат на сцената суфльорката. Да знаеш случайно къде е Яне?

Поклатих отрицателно глава. Бях спала у Сузи.

На масата в кухнята намерихме бележка и малко пакетче.

„Имам още един пациент. Ще се върна към осем. Приятно забавление, Вълче. Пакетчето е за Сузи. Прегърни я от мен. И нали няма да закъснееш много? Цун-цун за теб и Врабеца.

Примигнах. Да не закъснявам много. Какво означаваше това? Яне знаеше, че може да се разчита на мен. Никога досега не се беше налагало да ми нарежда каквото и да било, дори когато бях по-малка.

След като Врабеца тръгна, аз обух един дочен панталон, облякох червеното си плетено поло, натъпках едно топло яке, чифт дебели чорапи и вълнено одеялце в раницата и излязох навън, където вече ме чакаше Себастиан. Когато го видях да стои нехайно облегнат на фенера, с ръце в джобовете на протритите си дънки и с кривата усмивка, крайниците ми се вдървиха. Себастиан ни най-малко не приличаше на момчето, напротив, беше негова пълна противоположност. Но въпреки това за миг останах вцепенена.

Себастиан сбърчи въпросително чело.

— Всичко наред ли е?

— Разбира се. Съвсем наред.

При опита да се усмихна усетих устните си като опънат ластик.

— Хм — Себастиан докосна бузата ми. Пръстите му бяха топли, завибрираха върху кожата ми и той ги отдръпна. — Толкова си сладка. Червеното ти отива.

— Благодаря — прошепнах аз. — Хайде да вървим. Сузи сигурно вече сто пъти е превъртяла.

Потеглихме с Веспата на Себастиан в посока Бланкенезе към плажа Фалкенщайн, където по обяд си бяхме запазили най-хубавото място. Предложението да празнуваме тук беше мое. Обичах това място. В последните години край Елба откриха множество бийч клубове с коктейлбарове, музика и приятни местенца за грил. Но всички те не можеха изобщо да се сравнят с девствения плаж на Фалкенщайнския бряг, поне така смятах аз. Този бряг, който при отлив ставаше широк цели сто метра, беше все още девствено място без постройки и туристически атракции. Пясъкът беше бял и мек и през лятото, когато слънцето грееше, човек наистина имаше усещането, че е на Зюдзее. От другата страна на брега се простираше Несзанд, един равен пясъчен остров, който още през петдесетте е обявен за природно защитен обект. А по склона към Елба огромните дървета преливаха в по-ниски широколистни храсталаци. Те блестяха в есенни багри, червени, оранжеви, златистокафяви. Когато със Себастиан се заспускахме по тясната пътечка, изведнъж си спомних за следобедите, които прекарвах с моите родители, докато татко още живееше в Хамбург. Седяхме на пясъка, хвърляхме камъчета във водата и брояхме презокеанските кораби, които се плъзгаха толкова близко, на хвърлей разстояние от нас. Понякога Яне успяваше да ни накара да се разходим по пътеката за туристи към Елба, която преминаваше под стръмния склон. Когато биваше много горещо, по черните камъни се припичаха гущерчета, малки същества в преливащ зелен цвят, на които приписвах магическа сила. Исках да ги хвана, за да ги занеса вкъщи, но в момента, в който протягах ръка, те се шмугваха в цепнатините на камъните.