Изабел Абеди - Луциан

„О, вълче, ти си още будна? Тъкмо си мислех за теб! Получавам мейла ти на езерото Насименто. Наслаждавам се на кратка почивка и ти изпращам няколко снимки. Котката, която виждаш на първата, сама пристигна при мен, макар че всъщност като че ли аз се настаних при нея. Когато пристигнах тук в понеделник вечерта, котката вече спеше върху люлеещия се стол, чувствайки се като у дома си. От време на време излиза, но отново се връща. Малко ми напомня на теб, с черната козинка и блестящите очи.

Помниш ли още лятото, когато бяхме тук? Ти се научи да плуваш и постоянно повтаряше, че когато пораснеш, ще преплуваш цялото Драконово езеро от главата до края на опашката. Как мислиш? Достатъчно ли си голяма вече?“

Аз измислих името „Драконово езеро“ за езерото Насименто, когато татко ми го показа на картата за пръв път. То наистина имаше формата на дракон, с дълга назъбена опашка. „Нашата къща е тук“, беше казал тогава татко, като посочи гърдите на дракона.

Заразглеждах снимките, които ми беше изпратил. На първата се виждаше верандата на татковата вила. Котката спеше върху люлеещия се стол. Беше се свила с гръб към камерата и приличаше на черна рошава топка.

На следващата снимка се виждаше езерото през нощта. Атмосферата на снимката беше недействителна и някак мистична. На черно-синьото небе, между белите воали от мъгла светеше пълната луна и лъчите й се отразяваха някак царствено върху повърхността на водата. Тръстиките край брега просветваха сребърни и една дъсчена пътека между тревите водеше към езерото. Беше боядисана в яркочервено и приличаше на дълга стрела. Докоснах екрана с мекото на пръстите си. Когато ги отдръпнах, бях оставила отпечатък върху огледалната повърхност на водата. Можеха да се различат дори фините браздички на пръстите ми.

Станах, взех малкото си бяло мече от леглото и тръгнах към прозореца. Музиката беше спряла. В стаята беше тихо.

— Лу — прошепнах аз и отместих поглед от черните му очички към празната улица. — Какво става с мен, по дяволите, Лу?

През следващите дни не се случваше нищо, освен че Сузи ставаше от минута на минута все по-нервна заради срещата с Димо̀ и ме уговори в събота сутринта да излезем на шопинг, та часовете до вечерта да минат по-лесно. В замяна аз пък поисках да дойде с мен в петък след училище в Алстер, на басейна, за да ми засича времето.

Наистина опитвах да погледна логично на това, което ми се беше случило. Но за съжаление опитите ми се проваляха. Просто нямаше разумно обяснение за загадъчната поява на непознатия — поне такова, което да ми помогне. Да се отвличам с други неща беше единственият изход от положението.

Когато влязох под душа преди плуване, нарочно завъртях крана на най-горещо, за да мога, като се гмурна, да усетя още по-интензивно студената вода. Това шокиращо съприкосновение, когато за частица от секундата дъхът ти спира и веднага след това цялото ти тяло настръхва, не можеше да се сравни с нищо. Може би този Довел, за когото постоянно говореше Тайгър, е трябвало да опита с плуване.

Докато Сузи по бикини и фланела седеше на ръба на басейна и пляскаше с крака, аз започнах своите обиколки. От всички дисциплини най-много ми харесваше кроул.

При бруста имах усещането, че непрекъснато отхвърлям водата от тялото си, докато кроулът беше повече като оране и движенията се усещаха много по-леко и целенасочено с тези кратки смени на краката, отколкото с жабешките при бруста.

Сузи стоеше с хронометъра в ръка и ми съобщаваше времето. Днес за съжаление не бях в най-добра форма, което може би се дължеше и на това, че беше петък и имаше много народ. Шумотевицата се отразяваше от облепените с плочки стени на басейна и аз постоянно трябваше да се пазя от един дебелак, който се правеше на умрял насред моя коридор. Когато обаче започна да ме занася, защото съм го бутнала по рамото, аз изръмжах и с решителни движения се гмурнах под водата. Заглъхна цялата шумотевица от крясъци на деца, наставления на треньори и рева на момчетата от трамплините. Всичко остана далеч, далеч от мен. Най-добре щеше да е да си остана завинаги тук долу. Но по някое време дробовете ми не издържаха. Когато отново се показах на повърхността, би трябвало вече да съм без дъх. Вместо това обаче ме заля вълна от енергия. Тя идваше отвътре, минаваше през вените ми и сгряваше цялото ми тяло.

Концентрирах цялата си сила и я вложих в движенията, които сега бяха спокойни и същевременно бързи. Намерих отново своя ритъм, всяко замахване следваше предходното, докато накрая сякаш аз самата изчезнах и от мен остана едно устремено плавно движение. Никой не препречваше пътя ми, но сигурно и това не би ме спряло.