Изабел Абеди - Луциан

В коридора се хлопна врата. Отново чух гласове. Някой викаше.

— Мамо, мамо! Тук съм! Добре съм!

Опитах да си поема въздух.

— Мама беше във ваната, когато избягах от стаята. Оставих я сама. О, божичко, какво, ако тя…

— Шшшт… — Луциан сложи пръсти върху устните ми. — Тя е добре, Ребека. Видях я във фоайето. Беше страшно възбудена и непрекъснато те викаше. Но не е ранена. Мисля, че никой не е сериозно ранен.

Опитах да повдигна глава, но не ми се удаде. Всичко ме болеше.

— Тя видя ли те? — прошепнах.

Луциан поклати глава.

Прехапах устни. Китката ми запулсира още по-силно. Той ме гледаше. И аз си припомних всички тези негови погледи; иронични, яростни, бодри, невъзмутими, учудени, объркани, спокойни, възбудени, тъжни, нежни.

Но толкова щастлив не го бях виждала никога.

И никога толкова отчаян.

— Не ни остава още много време, Ребека — зашептя той.

Затворих очи.

— Звучи ми като сбогуване, Луциан.

— Да — отвърна тихо той. — Време е да тръгвам.

Усетих ръцете му върху лицето си и си помислих: Не. Не. Не.

Луциан ме погали по лицето. Само с пръст. Не каза нищо. Аз знаех, разбира се. Знаех, че бяхме в началото, че това начало беше край.

— Как? — прошепнах, когато мълчанието натежа.

— Как ще се случи ли?

Луциан ми се усмихна тъжно.

— С една проста човешка мисъл. Какво би станало, Ребека? Какво би станало, ако аз отново стана твой ангел? Можеш ли да си го представиш? Би ли могла да си го пожелаеш?

Погледнах го. Гледах вените по челото му, в които течеше кръв, топла, човешка кръв. Галех кожата, която беше мека, и сложих ръка върху гърдите му, за да усещам ударите на сърцето. Спокойно и равномерно то туптеше под нея.

— Тогава ти ще си тръгнеш — прошепнах. — И аз ще остана сама.

Луциан погали косите ми.

— Спомняш ли си какво ти казах при езерото? — попита ме нежно. — Че те обичам повече от живота си? Ако искам да се превърна отново в това, в което съм бил, то е само по една-единствена причина. Искам да бъда до теб завинаги, Ребека. Но това може да стане само по един-единствен начин. Разбираш ли?

Мълчах. Кимнах. Да, бях разбрала.

Луциан отпусна глава върху гърдите ми и за момент останахме така. В коридора беше настъпило спокойствие. Дъхът на Луциан галеше врата ми.

— Какво би станало — чух гласа му в ухото си. — Какво би станало, ако се гмурнем заедно още веднъж?

Залепих устни на бузата му.

— Къде? — попитах. — Къде да го направим?

— В Драконското езеро.

— Но ние сме тук, тук в хотела.

— Тогава да опъваме платната — каза Луциан, вдигна глава и ми се усмихна. — Както в книжката с картинки за Макс и диваците.

Кимнах, този път през сълзи. Прошепнах:

— Вечерта, когато Макс навлече вълчата кожа и в главата му закръжаха само лудории, майка му му викна: „Дивак!“

Сега и очите на Луциан светнаха.

— И тогава трябваше да си легне гладен — допълни тихо той. — И тъкмо в тази нощ в стаята му поникна гора, която растеше и растеше, докато покривът обрасна със зеленина и стените се разшириха колкото целия свят…

— … И изведнъж се появи един кораб — продължих аз шепнешком. — Само за Макс, и той отплува…

Луциан кимна:

— Така ще направим и ние, Ребека. Ще отплаваме към езерото. Но преди това трябва да свършим още нещо.

Той внимателно се откъсна от мен и тръгна към телефонната слушалка, която все още се поклащаше във въздуха.

Затворих очи. Чувах как направи това, което можеше да направи само като човек. Повика помощ.

После усетих ръцете му. Той ме вдигна от пода и ме занесе на леглото. Внимателно легна до мен и ме привлече в прегръдката си. Чувах сърцето му да бие и гласа му в косите си.

— Ребека?

— Да?

— Ще дойдеш ли с мен?

Кимнах. Съвсем бавно, докато дишането ми ставаше по-дълбоко и по-спокойно.

— Да — отвърнах, — ще дойда.

Вдигнах глава и ние се погледнахме. Очите на Луциан бяха станали по-светли, а лицето му ми се стори по-бледо от всякога.

— Целуни ме — прошепнах.

Той ме целуна. После и двамата затворихме очи.

Помещението се разшири, стана широко колкото света. И изведнъж се появи кораб, за мен и за Луциан, и ние отплавахме. Плавахме ден и нощ, седмици наред, почти цяла година, до мястото, където трябваше да се сбогуваме.

Беше тъмно, но на небето светеше луната.

Гмурнахме се заедно във водата. Един до друг навлизахме навътре, все по-надълбоко и по-надълбоко, докато всичко утихна. Докато не съществуваше вече нищо и никой, освен нас. Нито светът, нито небето, нито луната; само ние двамата.