Изабел Абеди - Луциан

Случи се, стана, превърна се в действителност. Треперенето отново започна, точно под краката ми, които се приковаха върху пода, като че ли се бяха сраснали с него. Не можех да се движа, не можех да избягам, не можех — както можеха да направят другите хора от стаите — да извикам за помощ.

Можех само да стоя тук и да чакам да се случи.

Сега.

Огледалото се строши. Видях лицето си в хиляди парченца и то шеметно полетя към мен. Паднах напред върху пода, проснах се по корем, с разтворени ръце върху парчетата стъкло. Остра болка прониза китката ми. Случваше се и ставаше бавно.

Погледнах към вратата, която се беше затръшнала. Погледнах към нощната масичка до леглото, към телефона, който още висеше на стената. Само слушалката беше паднала и се люлееше безшумно във въздуха. Телефонът беше на разстояние от мен — около четири, може би пет метра. Но това не бяха метри, това бяха вечности.

Допълзях на колене дотам. И сега вече мислех само за него. За Луциан, който не беше при мен. За Луциан, който беше останал сам. За Луциан, който беше неуспял ангел и трябваше да живее вечно. Дали и той го чувстваше?

Чувстваше ли Луциан какво се случва?

Кръвта беше толкова топла. Течеше от ръката ми и капеше върху зеления килим, все повече, все повече кръв. И това ме уморяваше, правеше ме да се чувствам ту тежка, ту лека и така бавно, толкова… бавно.

Рухнах. Първа се отпусна китката ми. Беше глупаво да се облягам върху нея, много глупаво. От това кръвта започна да блика по-бързо, раната запулсира по-силно. Паднах върху лакътя си, тялото ми бавно го последва. Сега лежах обърната на една страна. Изтъркалях се на гръб. Всичко беше мокро и топло.

Видях тавана на стаята. Беше небесносин. Полилеят над главата ми се клатеше във въздуха, люшкаше се бавно насам-натам.

Хайди, Хайди…

Ела у дома…

намери щастието си…

върни си го…

Твоята Клара…

Рисувам ти домат…

Толкова кръв…

Луциан… Луциан… Луциан…

Моля…

Моля те, недей…

Луциан…

Не искам да бъдеш сам…

Моля те, недей, моля те, моля те, не…

Не искам ти да…

Лу…

Аз съм тук…

Ребека, аз съм тук…

Чуваш ли ме?

Върни се…

Ребека, обичам те…

Отвори очи…

Погледни ме…

Ребека, моля те, недей… Моля те… моля те…

Не ме оставяй…

… сам…

Беше някакъв глас.

Много далечен, после заглъхна.

Не исках да заглъхне, исках да го чуя отново. Опитах се да отворя очи.

Всичко се въртеше наоколо, всичко беше разлято, размазано. И ето, над мен едно лице. То също се въртеше, бързо, много бързо. Исках да престане да се върти.

— Къде съм? — попитах прегракнало и затворих очи, за да спре въртенето.

— Аз съм при теб. Ти си в хотела. Ти си в помещението, което бяхме сънували. И аз съм при теб.

Да, това беше гласът, който бях чула преди. Сега го чувах съвсем близо, до ухото си. Познавах този глас. Обичах този глас. Не можех да повярвам, че е истински.

— Аз съм, Луциан. Всичко мина, Ребека. Ние успяхме. Отвори очи!

Но аз не можех.

— Какво тупти? Какво тупка така?

— Раната на китката ти. Превързах я. Не кърви вече. Ти си в безопасност, Ребека. Отвори очи. Погледни ме.

Опитах.

Световъртежът беше спрял.

Той наистина беше тук. Луциан лежеше до мен на килима. Лицето и ръцете му бяха изцапани с моята кръв, но той се усмихваше и ме държеше в прегръдката си. Целуна ме по слепоочията. Целуна ме по бузите. Целуна устните ми.

После внимателно повдигна ранената ми ръка и целуна превръзката на китката. Тя беше дебела и мека, видях пакетче кърпички „Темпо“ и платнена носна кърпа, завързана около тях. Носната кърпичка беше светлозелена, с щамповани червени рози.

Чух стъпки в коридора. Отвън се носеше вой на сирена.

Целунах Луциан по слепоочията. Целунах бузите, устните. После целунах дланите му.

— Как успя? — прошепнах.

Луциан ми се усмихна.

— Помогна ми Себастиан. Той крещеше като луд на баща ти. Не измъкна нищо от него, но поне отвлече вниманието му от мен дотолкова, че отново да мога да започна да се контролирам.

Въздъхнах.

— Но как намери хотела?

Отново ъгълчетата на устните му потрепнаха.

— Мишел ми каза.

— Мишел? Нима именно Мишел?

— Съвсем неочаквано тя ми тикна една бележчица в ръката. Струва ми се, че беше усетила по някакъв начин, че говорим истината, също както и Себастиан. А струва ми се още, че беше разбрала колко много те обича майка ти.