Изабел Абеди - Луциан

— Полудяхте ли? — изкрещях. — Трябва да се махаме оттук!

Вдигнах поглед към прозореца, но той беше вече затворен.

Фей ли го беше затворила? Дали беше още в стаята? Или баща ми беше отключил вратата. Дали щеше да се появи на прозореца?

Себастиан нападна отново и свали Луциан на земята. Пъшкайки, те започнаха да се борят, търкаляха се по тревата, докато Себастиан не взе надмощие. Той седна върху гръдния кош на Луциан, натисна лактите му с колена и здраво хвана китките му.

— Къде е тя? Къде е дъщеря ми?

Сърцето ми спря. Гласът на Яне. Идваше от улицата, звучеше панически и веднага след това чух баща си.

— Оттук!

Поисках да се нахвърля върху Себастиан, да измъкна изпод тялото му Луциан, но просто не можех да контролирам мускулите си. Всичко изглеждаше като на забавен кадър. Не усещах как стъпвам. Сякаш плувах във въздуха.

Луциан все още лежеше на земята. От гърлото му излезе дълбок хрип и той се нахвърли с всичка сила върху Себастиан. Но Себастиан беше по-силен.

В ухото ми отекнаха риданията на Яне. Бяха съвсем близо. Легнах в тревата пред Себастиан и Луциан.

— Трябва да повярваш в това, което ще ти кажа сега — хванах аз Себастиан за ръката. — Погледни ме. Погледни ме!

Себастиан колебливо обърна очи към мен, докато тялото му все още лежеше върху Луциан. Поех дълбоко въздух и казах:

— През лятото на 1963-та се влюбих и баща ми се удави.

— Какво? — Себастиан беше абсолютно объркан.

— „Солена вода“ — отвърнах. — Това беше първото изречение от романа, което ти тогава беше изнамерил във връзка с домашното, което ни беше дал Тайгър. Прочете ми го. И ми обясни как с това изречение авторът отваря една врата. Знае се какво ще се случи, не се знае само как.

Себастиан се втренчи в мен.

— Аз също знам какво ще се случи с мен — заговорих. — И знам единствената възможност да го предотвратя — стиснах ръката на Себастиан. — Ето моето първо изречение: „Луциан не е човек, а моят ангел, и ако той не ме спаси, аз ще умра.“

Себастиан продължаваше да ме гледа.

— Трябва да ми вярваш! — продължих аз. — Не мога да измисля друго.

Дали Себастиан повярва, или не, не мога да кажа, защото в този момент Луциан се надигна. И отхвърли Себастиан с такъв замах, че той излетя в тревата. С един скок Луциан се изправи на крака.

Но вече беше късно.

Майка ми беше тук.

Баща ми я беше прегърнал, а тя притискаше с ръце устата си. Гледаше ту Луциан, ту мен. Косите й бяха разрошени, лицето й пламтеше като в треска, а в очите й се четеше такава паника, каквато никога преди не бях виждала у никого.

Погледът й срещна татковия поглед и докато Луциан успее да ме хване за ръка, те се намериха при мен, в пълен синхрон, сякаш бяха две части от едно цяло.

Майка ми отляво, баща ми отдясно. Те ми хванаха ръцете и ме задърпаха към улицата. Ритах с крака във въздуха, но не можех да се съпротивлявам. Обувките се изхлузиха от краката ми, а от джоба на дънките гъбата на щастието изпадна в тревата. Чух Яне да изхлипва, но двамата с баща ми продължиха да ме влачат. И докато улицата се виждаше все по-близко и по-близко, моят поглед се впи в Луциан. Той ме следваше стъпка по стъпка.

Когато се приближи плътно до мен и се опита да ми протегне ръка, майка ми и баща ми едновременно спряха. Докато ръцете на Яне се стегнаха като менгемета около китката ми, аз я чух да казва:

— Само ако падне косъм от косата на дъщеря ми, ще те убия.

Луциан издържа на погледа й.

— Вие не можете да ме убиете — каза той. — Но можете да убиете дъщеря си. И ако нещо такова се случи, аз ще остана, за да ви напомням цял живот за това. Сега знам кой съм, госпожо Волф. Погледнете. Погледнете, ето тук.

Луциан обърна ръцете си и ги вдигна нагоре. Те трепереха.

Спомняте ли си стиха, който бяхте избрали за раждането на дъщеря си? — попита Луциан.

Майка ми мълчеше. Себастиан, Мишел, Фей, Вал, които бяха изтичали от къщата и ни бяха наобиколили, мълчаха. В градината цареше мъртва тишина:

— Живот, така мистериозно изтъкан — започна Луциан — от хора като мен и вещества незнайни…

Погледът му се плъзна край мен към майка ми.

— Аз бях едно от тези непознати вещества, госпожо Волф. Когато родихте Ребека, аз също се появих на този свят. Спомних си, знам всичко и вашата дъщеря ми помогна да си припомня. Винаги съм бил около нея, от първото й изплакване. Бях около нея и в болницата, когато за малко не умря. Тя ме наричаше Лу. Сега вече знам и за това помещение, за което ви разказах. Знам какво съм правил там. Не съм искал да убивам дъщеря ви. Опитвах се да спася живота й. И точно това искам да направя и сега. Отново ще се случи, госпожо Волф. Затова трябва да бъда при нея. Моля ви. Умолявам ви. Ако обичате дъщеря си, оставете ме да бъда с нея.