Изабел Абеди - Луциан

Затворих очи за миг. Не трябваше да се разплаква. Не исках да я гледам как плаче.

— Мамо — сложих длан върху ръката й, — моля те… би ли ме оставила за момент да полежа тук сама?

По същия начин, по който майка ми въртеше глава, сега започна да кима.

— Да — промълви. — Разбира се, съкровище.

Тя стана от леглото и излетя в банята. На вратата се обърна още веднъж към мен.

— Ребека?

— Да, мамо?

— Обичам те. Обичам те повече от всичко на света.

Опитах да се усмихна.

— Знам, мамо. Знам това.

Отпих глътка вода от шишето, поставено върху нощното шкафче. После махнах покривката от леглото, свалих обувките от краката си, пъхнах се под одеялото и затворих очи.

Чух вратата на банята да се затваря.

Останах да лежа със затворени очи.

Шумът на водата откъм банята действаше успокояващо. Шумеше като водопад и заглушаваше това, което в момента изобщо не исках да чувам, обладаващия, потискащия звук, от който ме боляха ушите. Исках да чувам само ромолящата вода.

Концентрирах се твърдо върху това.

Дишах съвсем спокойно, докато накрая всичко се успокои под ромоленето на водата в банята.

Аз също бях тиха. Стъпките ми не вдигаха шум по килима, когато се отправих към вратата на стаята. Тя се отвори безшумно. Оставих я отворена и продължих да вървя спокойно и енергично, с поглед, отправен само напред.

Асансьорът не дойде. Светеше само лампичката, но той не потегляше.

Направих крачка назад. На стената имаше табелка с нарисувана стълба и стрелка, която сочеше наляво. Нашата стая беше вдясно.

Тръгнах наляво и минах покрай около осем врати. Пред една имаше количка за сервиране с остатъци от храна. Миришеше на пържени картофи и печено месо. Коридорът беше доста тесен. Завиваше надясно. Още много врати отдясно и отляво, но пред мен, в края му, се появи изходът за стълбището. Над него имаше зелена табела с бягащи човечета. Стълбата се виеше кръгообразно надолу като спирала. Стъпалата бяха застлани с плетени конопени килимчета. Стъпките ми отекваха тъпо, нищо друго не помръдваше.

Шести етаж. Пети етаж. Четвърти етаж. Трети етаж.

Спрях се. Погледнах през рамо нагоре. Ослушах се. Нямаше никой.

Но тогава защо започнах да треперя? Защо това треперене се усещаше толкова странно, толкова чуждо и едновременно така познато? Защо идваше отвътре, макар да знаех, че едновременно ще дойде и отвън, като ехо. Или може би това, което усещах отвътре, беше ехо?

Погледнах нагоре. Всичко беше спокойно. Погледнах надолу. Поклатих глава. Тръгнах надясно. Минах през вратата на стълбището и се намерих на третия етаж. Килимът беше с цвят на люляк. Пред мен се редяха врати. Четири отдясно, четири отляво. Третата врата вляво беше отворена.

Помещението. Беше тук. Добрах се. Бях в „Суис бел суит“, в „Олд уърлд хотел“ в Лос Анджелис.

И щеше да се случи. Щеше да се случи ей сега.

Движех се като насън, макар че бях будна, съвсем будна.

Стоях на тъмнозеления килим. Огледах стените. Бяха облицовани с дърво. От тавана висеше полилей. Видях леглото с пъстрата покривка. Ето и картината с планинския пейзаж. Тъмни ели, поляна, осветена от слънцето. Можех да се чуя. Можех да чуя самата себе си, как си тананикам песента за Хайди. Можех и да се видя.

Седях в тази стая и се виждах сама в нея. Видях това, което веднъж се беше случило. Чувах смеха си, бях сама, бях щастлива.

Можех да чувствам това, което бях чувствала. Можех да мисля това, което бях мислила: майка ми беше долу на рецепцията и чакаше багажа, който портиерът трябваше да донесе от колата. Веднага щеше да се качи горе. Тази вечер щях да спя при нея, за да не прекара сама нощта сред „Швейцарското блаженство а ла Лос Анджелис“ с намигващите поздрави от баща ми. Яне и той винаги са имали еднакво чувство за хумор. Баща ми знаеше, че ще й стане смешно. Както и на мен.

На сутринта искахме да отидем при него. Искахме да го вземем, него и малката ми сестричка Вал, и да отпътуваме за къщата на езерото Насименто.

Мишел беше в командировка. Баща ми беше загубил месеци да я убеждава да приеме нашето посещение.

Щяхме да останем три седмици, а последната седмица щяха да дойдат Сузи и Себастиан. Така го бяхме планирали.

Виждах отсега радостта по усмихнатото си лице. Обикалях из помещението и си тананиках песента на Хайди. Въртях се насам-натам и после се видях да спирам, защото бях усетила някого.

Някого, когото познавах, бях го срещнала преди много време, още когато бях малко момиченце. Усетих този силен копнеж в себе си, това изгарящо желание да го видя отново, да го видя наистина. Да го докосна. Но той не беше тук. Видях по лицето си дълбокото разочарование. Приближих се към огледалото, огледалото на стената, пред което сега стоях отново. То започна да трепери.