Изабел Абеди - Луциан

Зад нас се чу шумолене.

Стоях все още полуседнала, здраво хваната от Луциан, който ме теглеше и дърпаше, когато откъм храстите някой тръгна към нас.

Не беше татко.

Не беше и Яне.

В градината на баща ми, на по-малко от метър, стоеше Себастиан.

— Ти?

И двамата изпъхтяха едновременно, Луциан и Себастиан. Надигнах се, а Луциан застана като щит пред мен.

— Какво правиш тук? — избълва Себастиан. — Какво искаш от нея?

— Да спася живота и — отвърна Луциан. — И заради това сега ще ни пуснеш да вървим.

— Не — каза Себастиан. — Случайно аз също имам намерение да направя това. Ребека ми се обади. Каза ми, че ще умре. Тя ми каза също и къде, само не каза как, но сега научих и това.

Луциан ме заобиколи. Черните му вежди бяха събрани, в погледа му се четеше дълбоко недоверие.

— Какво каза той? — промълви напрегнато.

Наведох глава.

— Истината. Но не е, както мислиш ти. Аз му разказах само за това помещение, за кошмара, бях съвсем откачила, аз…

Млъкнах. Господи, какво бях направила? Бях извикала в ухото на Себастиан тези думи, без дори да ги обясня, и в следващия момент бях вече забравила за истеричното си избухване. Бях помислила също толкова малко за него, колкото и за всички други. Изобщо не осъзнавах какво бях забъркала с думите си.

Тръснах глава. Всичко това беше голяма грешка, беше излязло извън контрол, не трябваше да се случва.

Направих крачка към Себастиан. Лицето му изглеждаше толкова наскърбено, така объркано.

— Себастиан, ти трябва да ни оставиш да вървим — умолявах го паникьосана. — Луциан е прав. Всичко ще ти обясня по-късно, но сега трябва да се махаме оттук, веднага! Майка ми…

— … може да пристигне всеки момент — довърши изречението ми Себастиан. — Тя ми се обади вчера и ме попита дали имам някаква вест от теб. Някакъв признак на живот, както се изрази. И за него — той стрелна Луциан с поглед — също ми говори.

— Не! — изкрещях. — Не! — погледнах ужасена Себастиан. — Разказал си й за телефонния ни разговор?

— Нямах време за това — отвърна ми той. — Отправих се към летището, също като майка ти. Бяхме в различни класи, но в същия самолет. Тя не ме видя.

Той протегна ръка.

— Аз ще те отведа оттук. На сигурно място, където майка ти няма да те намери. Хайде, ела. Ела с мен, Бекс — гласът му секна. Беше толкова отчаян, че чак усетих физическа болка.

За секунда импулсивно ми се прииска да погаля ръката му, която той все още държеше протегната към мен. Уплашена от самата себе си, се отдръпнах назад и се вкопчих в Луциан.

— Ребека, идвай с мен — изплю думите Луциан. — А ти ще изчезнеш оттук, и то веднага.

— Това определено няма да го направя — лицето на Себастиан пламтеше от омраза. — Твърде дълго я оставих сама.

Затворих очи. Спомних си думите, които Тайгър беше казал на Себастиан. Че има неща, за които трябва да се бориш, защото понякога животът е по-кратък, отколкото си мислим.

— Откъде знаеш, че не е бил той?

Луциан се обърна към мен и посочи с глава Себастиан. В първия момент не разбрах какво имаше предвид, но когато се сетих, сложих ръце пред устата си. Помещението, многото парчета, аз на пода, кръвта…

— Не — изпъшках аз, не… не… това е невъзможно! Себастиан не е…

Себастиан направи скок към Луциан.

— Ти, проклета свиньо! — кресна му той.

После замахна. Едно изстенване се изтръгна от него и малко след това чух как юмрукът му се стоварва върху скулата на Луциан.

Луциан се хвана за бузата и се вгледа замислено, почти учудено в кръвта по пръста си, която веднага изчезна. Себастиан беше направо извън себе си, така че не обърна никакво внимание на това.

Този път Луциан не са направи на невидим. Той отвърна на удара. Хвана здраво Себастиан за рамото и заби юмрук в корема му. Себастиан се сви, залитна назад, но после бързо се засили и започна да налага Луциан с юмруци. Ударите му бяха диви и неконтролирани, но уцелваха раменете, главата и стомаха на Луциан.

Сега в очите на Себастиан се четеше нещо повече от омраза и аз с ужас разбрах, че това, което го подтикваше да действа, съвсем не беше само страха за мен. Себастиан беше побеснял от ревност. Изглежда изкарваше така всички чувства, които се бяха натрупали през последните месеци в него.

— Престани — умолявах го аз. — Правиш грешка, не разбираш, трябва да го пуснеш! Луциан е тук, за да ми помогне. Той е единственият, който може, той е…

Но Себастиан изглежда не ме забелязваше. Когато поисках да го хвана за раменете, той ме отблъсна от себе си и отново се нахвърли върху Луциан, който се сниши под юмрука му. После Луциан се стрелна като див звяр върху Себастиан. Започна да сипе точни удари в лицето му, между ребрата, докато Себастиан едва си поемаше въздух.