Кати Хапка - Застрашеният вид

Някак успя да излезе, да си хване такси и да стигне на летището. Едва забелязваше тълпите пътници, които се движеха покрай нея, докато намери гишето на „Океаник Еърлайнс“.

— Трябва да заменя този билет — каза тя на служителката. — За по-ранен полет.

Жената взе билета й.

— Разбирам — каза тя приветливо. — Искате да се върнете по-рано в Щатите.

— Моля ви — стараеше се да говори с възможно най-спокоен тон. — Трябва да се прибера вкъщи сега… днес. Много е важно. Може ли да се прехвърля за друг полет?

— Ще видя какво мога да направя.

Служителката сведе глава към компютъра и пръстите й пъргаво заиграха по клавиатурата. След миг вдигна глава и се усмихна:

— Всъщност май току-що някой се е отказал да пътува с полет 815, на който пътниците ще започнат да се качват след петнайсет минути. Явно днес е щастливият ви ден.

Фейт си пое дълбоко дъх.

— Скачай, идиот! — викна тя с всичка сила.

Бе извикала толкова силно, че птичките от близките дървета се разхвърчаха и листата се раздвижиха. Дори и тя малко се уплаши. Не й беше присъщо да вдига такъв шум.

Но това даде резултат.

— Ъ? — изпъшка Джордж и излезе от немия си ступор.

Втурна се напред и замалко да стъпи върху клона, който Фейт продължаваше да държи. Точно навреме се наклони на другата страна, подхлъзна се и падна от площадката на земята. Ризата му се закачи на един от бодливите храсти, а той падна тежко на гърба си.

— Уф — остана да лежи стреснато няколко секунди, после се изправи тромаво на крака и побягна през малкото каменисто плато, като в бързината се спъваше в коренища и камъни.

Фейт го следеше през рамо, все още, без да помръдва клона. Искаше да е сигурна, че той е вън от опасност, преди да предприемеше нещо друго. Най-накрая той спря на другия край на платото и от там се обърна да погледне.

— Убий това проклето животно — извика с пресипнал глас.

Фейт го погледна, после фокусира камъка в краката си и го изрита надалеч в сянката на някакви тръни. После си пое дълбоко дъх, пусна клона и скочи възможно най-бързо.

Змията ядосано изсъска, нави се в атакуваща позиция, но като видя, че наблизо няма кого да нападне, почти веднага се обърна, бързо се шмугна между камъните и се изгуби в някаква цепнатина.

Фейт изпусна въздишка, без да подозира, че е задържала толкова въздух в себе си. Точно тогава чу викове от джунглата зад гърба на Джордж. Обърна се и видя сред дърветата малка групичка от оцелелите й спътници. Най-напред вървеше Лок, следван от Майкъл, Клер и още двама, чиито имена не знаеше.

— Какво стана? — извика Клер.

Майкъл изтича към Джордж.

— Чухме ви да викате чак от плажа… Някой да не е пострадал?

Фейт смръщи вежди, очаквайки сега Джордж да каже „Тази пусна една опасна змия да избяга — тя е луда…“, но когато го погледна, Джордж й се усмихваше.

— Ще ви кажа какво стана — поде той с нормалния си гръмогласен тон, — това момиче ми спаси живота, това стана!

После всички заговориха в един глас, всички искаха да им разкажат. Само Лок мълчеше, като потъркваше брадичка и местеше поглед ту към Джордж, ту към Фейт. Джордж говореше бързо и за минута разказа на останалите цялата случка.

— Браво, Фейт. — Майкъл я потупа по гърба. — Много смело.

Клер кимна и леко потрепери.

— Определено смело — каза тя. — Веднъж налетях на една смъртоносна змия, докато вървях из храстите, те могат да ти изкарат акъла от страх!

Най-накрая Джордж вдигна ръка в знак, че иска да каже нещо. Той се обърна към Фейт:

— Бях в много лошо положение и не знам как щях да се оправя, ако не ми се беше притекла на помощ. А след някои неща, които се случиха по-рано… ами, не бих те обвинил, ако ме беше отминала.

Фейт се изчерви. Клер тихо се изкиска, а двамата непознати се спогледаха.

— Както и да е, аз не съм по големите думи, така че просто ще кажа: Благодаря ти, Фейт. Ти си смел и благороден човек. И добър приятел. Няма да забравя това — очите му бяха много искрени, когато й подаде ръка.

— Аз… ъ… ти… — тя бе толкова изненадана и трогната, че не знаеше какво да отговори. Хвана ръката му и я стисна.

И точно когато я дръпна, зърна яркоцветните пера над главата си. За момент помисли, че е малкото папагалче, което прелетя преди малко, но когато вдигна очи, разбра, че е по-голяма птица, която се изгуби сред дърветата. Сърцето й подскочи.

— Извинете ме — каза на Джордж и на останалите. — Сега ще се върна.

И се понесе след птицата, докато тя летеше ниско, почти до земята. Преведе я през няколко петна от светлина и сянка, през няколко каменисти плата и покрай един малък буен поток. За миг толкова се отдалечи, че Фейт бе сигурна, че ще я изгуби пак, и тази мисъл почти разби сърцето й. Но тогава съвсем неочаквано я видя на една покрита с мъх малка поляна. Стърчеше на един камък и си чистеше перата.