Кати Хапка - Застрашеният вид

После се успокои за момент, преди да се извърти отново, и така можа да види, че е успяла — голямата триъгълна глава на змията беше здраво приклещена до скалата, плътно обхваната между двата зъба на вилицата и камъка. Фейт притискаше здраво, колкото й стигаха силите. Не искаше ръцете й да трепнат и клонът да се хлъзне, но в същото време не смееше да прекалява с натиска, за да не го счупи. Беше въпрос на мярка — между твърде силно и твърде слабо.

— Сега — извика тя нетърпеливо към Джордж, който стоеше замръзнал на мястото си. — Давай! Прескочи я и се махай.

Но Джордж продължаваше да стои. Какво чакаше? Тя откъсна поглед от змията и го погледна толкова, колкото да види, че очите му са приковани във виещите се серпантини и че лицето му е бяло като чаршаф.

— О, не! — прошепна тя.

Рискованото й движение и бясното мятане на змията явно бяха пресушили и малкото останала му смелост. Ясно беше, че е твърде уплашен, за да мръдне — даже и за да се спаси. Сега какво да прави?

— Джордж — каза Фейт внимателно. — Ей, Джордж! Дръпни се от тук, разбираш ли?

Той не отговори и не се помръдна. Тя преглътна с усилие, като внимаваше да не натиска много клона. Дебелото тяло на змията се мяташе от само себе си ту на едната, ту на другата страна, като удряше звучно ръцете и тялото й, но Фейт почти не усещаше болка. Отново я скова нерешителност, защото се чудеше как да постъпи в тази напълно непредвидена ситуация.

Но този път не си позволи да си глътне езика. Погледна под себе си и набеляза един овален камък до десния си крак. Беше голям колкото продълговат грейпфрут и тежък — предостатъчно, за да смачка главата на смъртоносната змия. Нямаше да е трудно да се наведе и да го вземе, докато държеше с една ръка клона. Даже щеше да е по-лесно да убие змията, така, докато я държеше пленена и безпомощна.

При тази мисъл усети стомашен спазъм. Защо пък змията трябваше да умре, понеже Джордж бе страхливец? Както държеше клона, ръцете й трепнаха, когато си спомни как той уби хубавото паяче, без да се замисли и за миг. После безбройните животинки, които бе лишил от дом заради бизнеса си — птици, влечуги, зайци, сърни, паяци, насекоми, риба и какво ли не още. Ами те? Дали бе отделил и една секунда да ги съжали или да се почувства виновен заради тях?

Знаеше какво щеше да й каже да направи Оскар…

— Аз не съм Оскар — измърмори свирепо тя и тръсна глава, за да прогони спомена за него. На нея й пукаше за змията, вярно. Но и за Джордж й пукаше. Даже след всичко, което се бе случило. Той пак си оставаше човешко същество.

Тя погледна надолу, докосна с крак камъка и го приближи. Ако й потрябваше, беше подръка — и знаеше, че щеше да го използва, ако се наложеше. Достатъчно сила имаше, за да направи каквото трябваше, за да спаси живота на Джордж.

Но имаше и достатъчно сили да не предава идеалите си само защото бе станало по-трудно. Все още вярваше в компромиса, така че първо искаше да види дали няма и друг начин…

— Виж, казах ти. Никакви компромиси, никакви отстъпки — говореше самодоволно Оскар, докато затваряше вратата на хотелската им стая зад гърба си. — На всяка цена — естествен подбор, бейби.

Фейт не можеше да повярва, че Оскар стои срещу нея и й говори така, все едно чисто и просто спореха какво да си поръчат за вечеря или за кого да гласуват. Като че ли не беше убил току-що човек…

Тя слабо си спомняше как бе излязла от апартамента на Арельо, как бе минала през фоайето на хотела, как бе се возила в таксито до хотела. Но сега, след като се прибраха в хотелската стая, съзнанието й започна да се пробужда от дълбокия унес, поне малко от малко. Смазана от огромната тежест на случилото се, тя стигна до леглото си с омекнали крака. Внимателно приклекна на ръба на матрака. Чувстваше, че сърцето й бие бясно и че сълзите й всеки момент ще рукнат като дъжд. Болеше я главата, болеше я стомахът, болеше я сърцето, прииска й се за миг да се завърне обратно в безчувствения ступор отпреди малко.

— Това не може да е истина — отчаяно повтаряше тя. — Оскар, моля те, кажи ми какво става всъщност, а? Защото аз просто не схващам.

Беше го зяпнала с надежда, срещу всякаква логика, той да й каже нещо, което да й помогне. Че той може да предложи някакво обяснение, някаква информация, която да помогне, та мозъкът й да види някакъв смисъл в абсурда, който й се случваше. Това все още можеше да оправи нещата.

— Вече ти казах — Оскар измъкна спринцовката от джоба си и внимателно я остави на шкафа. — Стана точно така, както беше планирано. Планирахме този момент още преди ти и аз да се срещнем — беше нещо като… съдба — той изрита обувките си и се метна на леглото.