Кати Хапка - Застрашеният вид

— Благодаря — тя се насили да се усмихне, като внимателно контролираше гласа си, за да не звучи по-различно от обикновено. С крайчеца на окото си започна да следи много внимателно спринцовката със змийска отрова върху шкафчето, което се намираше само на метър разстояние. — Ммм, отивам да си измия лицето — каза тя. — Става ли?

— Върви, върви — Оскар скочи и леко се поклони. Всичките му движения бяха резки и превъзбудени.

Фейт стана с надеждата, че гумените й крака няма да се подгънат под нея. Задушаваше се от страх. Тръгна към банята. Когато минаваше покрай шкафа, спря за частичка от секундата до спринцовката, а после продължи, без да я докосне. Вместо това пое към банята.

Чувстваше се малко по-сигурна зад стената и извън полезрението на Оскар. Остави вратата отворена, за да избегне каквито и да било подозрения, и пусна водата в умивалника, за да наплиска лицето си. Хладката вода подейства добре на пламналото й лице и леко проясни главата й. Освен това й спечели време да обмисли какво да предприеме.

Гласът на Оскар долетя от съседната стая:

— Няма да съжаляваш, ако си с мен, бейби. Сега сме свързани и така трябва да бъде. Сега сме отбор. Завинаги.

„Няма такова нещо като завинаги“.

Това бяха думи, които бе казала Гейли съвсем към края. Фейт вдигна глава и се загледа в огледалото. Големите й светлокафяви очи, толкова подобни на очите на сестра й, я гледаха, но не й казваха какво да прави.

Когато тя излезе от банята, Оскар беше с гръб към нея — седеше на ръба на леглото и ровеше в куфара си, който бе на пода в краката му. Тя още веднъж се спря пред спринцовката. Трябваше само да я вземе. Можеше да я забие във врата или в рамото на Оскар и той изобщо нямаше да усети какво става. Ако успокоителното и отровата си свършеха работата, тя щеше да успее да изчезне далеч преди някой да го намери.

Но още веднъж се отказа от спринцовката. Не можеше. Дори и при тези обстоятелства, дори на него.

Вместо това грабна металната кофичка за лед от другото шкафче. Бързо, за да не изгуби кураж, скочи и я стовари с всичка сила в тила на Оскар.

— Ей, аз — избърбори той изненадан. После се срути като марионетка с отрязани конци, плъзна се от леглото и падна върху отворения си куфар.

Фейт остана така за момент, вкаменена, вторачена в него, с кофата за лед в ръка. Гърдите му се повдигаха и се спускаха, което доказваше, че е жив. Тя почти очакваше той да скочи, да се нахвърли върху нея и всичко да приключи.

Но Оскар не се помръдна. Стъписана от собственото си дело, тя изтърва кофичката за лед на леглото и закри уста с двете си ръце, като се молеше да не повърне или да не припадне. После усети, че времето изтича, и се хвърли към телефона, като прескочи лежащия по очи Оскар, за да стигне до него. Набра с треперещи пръсти местната полиция.

— Д-д-добър ден — каза с пресипнал глас, който и самата тя не можа да познае. — Трябва да съобщя за престъпление. Конференцията за околната среда — някой трябва незабавно да провери доктор Арельо — не позволявайте на охраната да ви спре. Много е важно да му се окаже медицинска помощ колкото се може по-скоро — беше му инжектирана змийска отрова, определено от отровен вид, но не знам точно какъв. Така че ще ви трябва проба за идентификация или универсална противоотрова… — не беше сигурна дали не бе твърде късно, но трябваше да опита.

— Разбирам — служителят прозвуча леко изненадан и може би се усъмни. — Къде се намира жертвата?

В един панически миг Фейт не можа да се сети за името на хотела на Арельо. После изведнъж изскочи в паметта й и го каза.

— Добре — каза спокойно служителят. — А вие откъде се обаждате, госпожице?

И Фейт, вечното добро момиче, което цял живот си бе оправяло леглото, бе писало домашните си, бе уважавало по-възрастните, и този път послушно си отвори устата да отговори. Но новата Фейт, тази личност, родена току-що в новата игра, чиито правила не знаеше, но трябваше да играе, дойде на себе си и се спря тъкмо навреме.

— Ммм… аз съм… някъде другаде — заекна тя. — Трябва да затварям. Довиждане.

Затвори телефона с паническото усещане, че я следят подозрителни очи. Обърна се и забеляза, че гълъбът я гледа с кръглите си черни очички. Тя също го погледна и той отлетя, пляскайки с криле.

Фейт също „полетя“: дръпна чекмеджетата на гардероба и започна да хвърля нещата си в ръчната си чанта с най-голямата бързина, на която беше способна. Сега, след като направи всичко, което можеше, за да спаси Арельо, й оставаше само да бяга далеч от това място. Колкото е възможно по-далеч. Част от нея знаеше, че няма да се свърши само с това, но за останалото щеше да мисли по-късно.