Кати Хапка - Застрашеният вид

— Какво искаш да кажеш? — извика Фейт и почувства, че губи почва под краката си. Това беше прекалено. Нищо в живота й не беше я подготвило за тази ситуация. За миг й се стори, че участва в някакъв филм или нещо подобно — съвсем налудничаво усещане. — Оскар, аз продължавам да не разбирам какво става тук?

Оскар въздъхна нетърпеливо и сега прозвуча много повече като самия себе си.

— Влез в час, бейби. Не може наистина да си толкова задръстена, нали? Наистина ли мислиш, че МАЖ ще плати тези толкова скъпи самолетни билети само за да развеем няколко плаката? Изключено. Това беше същинската цел на посещението ни — той пак посочи към Арельо. — МАЖ иска да изпрати своето послание до всеки, който може да реши да прави сделки с Големия Лош Бизнес. Планираме го от момента, в който Арельо направи официалното си съобщение.

Фейт запуши уши, защото не искаше да слуша повече. Нищо, което чуваше, нямаше смисъл, нито дума. Тя не беше от хората, които можеха да се замесват в подобни неща — дори не четеше във вестниците за тях. Ами Оскар… Тя се втренчи в него и се запита дали изобщо го познава.

Наложи си да диша — вдишвай, издишвай, — за да се справи с паниката. Тялото на Арельо се сгърчваше пред очите й. Той простена дълбоко.

Оскар се наведе, взе инжекцията и я вдигна срещу светлината. Фейт видя, че вътре има още течност.

— Опа, май не съм му инжектирал всичко — Оскар вдигна рамене и погледна към Арельо. — Но явно е влязло повече от достатъчно — той сложи капачката върху иглата и прибра спринцовката в панталоните си.

Докато Арельо се бореше за глътка въздух, Фейт се бореше да запази разсъдъка си. Знаеше, че времето изтича секунда по секунда — и всяка можеше да бъде фатално важна за живота на Арельо. Но все пак не бе в състояние да предприеме нищо, освен да стои на колене и да гледа с ужас как той умираше.

Оскар продължаваше да говори.

— Добре, да видим сега как ще излезем от тук — той сграбчи якето й и го напъха в ръцете й. — Просто върви след мен и не прави никакви глупости. Ония наемни тъпаци отвън знаят, че аз не съм внесъл спринцовката, те ме провериха много внимателно, нали си спомняш? Така че, когато го открият, ще се знае, че си била ти — той изсумтя, взе слънчевите си очила и си ги сложи. — Просто не го забравяй, докато минаваме покрай тях, бейб.

— Но аз не съм… — тя запротестира и изведнъж си спомни как Оскар бъркаше в якето й, след като влязоха в апартамента. — Сложил си я в джоба ми, нали? — обвини го тя, като усети как истината я пробожда чак в стомаха. — Ти ме накара да си сложа якето, защото си мислел, че вероятно няма да ме обискират.

— Бинго — ухили се Оскар и нахлупи шапката на главата си, така че периферията закри по-голямата част от челото му. — Вече почваш да схващаш — сграбчи я за рамото и я изправи. — Хайде да се махаме от тук, докато всичко е спокойно. Когато го открият, трябва да сме много далеч.

Разумът й се противеше на всичко, което ставаше. Сякаш бе замръзнал в мига, в който Оскар бе дръпнал Арельо за ръката, и отказваше да възприеме това, което се случваше оттук нататък. Само ако можеше действителността да се развива по този начин, да се върне назад с някакво космическо копче… Тя стоеше на място, без да откъсва поглед от Арельо. Оскар сигурно му бе инжектирал голямо количество отрова. Може би беше вече твърде късно да му се помогне.

— Хайде! — Този път тонът на Оскар бе много нетърпелив. — Какво чакаш? В случай че не си разбрала още, ти си вече човек, издирван от полицията.

Това я извади малко от унеса й.

— Аз? — извика тя. — Та аз не съм направила нищо лошо!

— Е, може и така да е — изсмя се Оскар. — Но кой ще ти повярва? Както знае всеки извън тази стая, ти си извършителят. Ти си тая, която си е уредила срещата с Арельо, ти си тая, която е пренесла отровата, по дяволите, ти си тая, която даже е изцедила отровата от змиите, не си ли спомняш?

Фейт затвори очи и си спомни как снощи изцеждаше отрова от змиите в лабораторията. Тя си мислеше, че го прави в името на научни изследвания за лекарства… А всъщност…

Оскар не беше свършил.

— Освен това кой ще те измъкне от затвора и ще ти намери добър адвокат? — прониза я той с поглед над очилата си. — Никой. Аз съм всичко, което имаш, бейб.

Думите му й се видяха по-жестоки от всичко, което бе направил досега. Оскар знаеше, че тя няма живи близки, нямаше на кого да разчита в тежки моменти, освен на себе си. Арельо бе единственият, който й бе станал по-близък в последните няколко години, и самият Оскар, разбира се, или поне тя си беше мислила така. Освен тях нямаше никого друг. Повече никого.