Кати Хапка - Застрашеният вид

— Недей. Ще се справиш чудесно. Всичко ще мине чудесно.

Точно в този миг вратата се отвори и пред нея се показа усмихнатият брадат Арельо.

— Фейт, скъпа! — извика и очите му светнаха от радост. — Ти дойде — толкова съм щастлив, че те виждам!

Изведнъж, просто ей така, нещата й се видяха много по-лесни. Защо наистина толкова се притесняваше? Щом видя грижовния му поглед и откритото му лице, тя незабавно се почувства по-добре. По-комфортно. Знаеше, че все пак няма да е лесно да каже нещата, които трябваше да каже, или да приеме всичко от новите му убеждения, но сега поне беше сигурна, че си струва да се върне при Арельо. Той бе единствената бащинска фигура от толкова дълго време в живота й и не си бе дала сметка, колко много й е липсвал. Сега беше доволна, че Оскар бе толкова припрян — в буквален и в преносен смисъл. Иначе никога нямаше да събере кураж и да дойде сама…

— Здрасти — каза тя тихо. — Аз… Аз дойдох да кажа, че съжалявам…

Арельо погледна тревожно към бодигардовете си, а после — любопитно към Оскар, след което отново насочи вниманието си към Фейт.

— Аз също, Фейт — каза той нежно. — Аз също. Но дай да влезем да поговорим — той се наведе зад нея и каза на охраната: — Приятели, наистина трябва да поговоря вътре с милата Фейт. Моля ви, не позволявайте на никого да ни пречи до следващата ми уговорена среща — обърна се и се усмихна на Фейт. — Ще имаме два часа да си изясним нещата, нали? Надявам се, че ще ни стигнат.

Фейт също се усмихна и се остави да ги въведат с Оскар в апартамента. Изчака той да затвори вратата след тях, после го последва по дълъг тесен коридор. В края имаше дебела дървена врата и зад нея се откри широка и просторна приемна. Едната й стена представляваше плътно стъкло и зад нея се разкриваше зашеметяваща гледка към Сидни от птичи поглед, от височината на дванайсет етажа. През полуотворената съседна врата се виждаше малка, но удобна спалня. Обзавеждането бе модно и луксозно, от всеки ъгъл им кимаха палми в огромни бетонни саксии.

— Хубаво е тук — каза любезно Фейт, щом Арельо спря на средата на стаята.

— Да, обикновено не наемам толкова луксозни хотели — каза Арельо, като поглади глава и се огледа, — но „Кю Корп“ настояха да спонсорират пътуването ми и ето ме в този хотел.

Фейт хвърли кратък тревожен поглед към Оскар — бе сигурна, че нямаше да подмине тези думи. Но той явно не слушаше изобщо, защото въртеше якето й в ръцете си, тръскаше го и накрая го постла на един елегантен черен кожен фотьойл. После свали шапката и слънчевите си очила и ги сложи на седалката на същия фотьойл.

— И като говорим за дявола, както повечето от нас се изразявахме по адрес на „Кю Корп“ — Арельо се изсмя кратко, — искам да те уверя, Фейт, че ще направя каквото е по силите ми, да ти обясня защо направих това, което направих. Знам, че то много те разтревожи, и разбирам защо.

— Просто ме изненада, струва ми се — каза свенливо Фейт. — Аз… аз вероятно реагирах твърде емоционално. Може би не мога лесно да приемам внезапни промени.

Арельо кимна и се усмихна:

— За всичко ще поговорим. Искам да разбереш малко по-добре мотивите ми. Мисля, че когато чуеш всичко, ще разбереш, че съм избрал по-добрата възможност. Даже и да не си съгласна, мисля, че пак ще има смисъл, нали? Аз просто толкова се радвам, че си тук, много ми тежеше това, което стана между нас.

— Добре. Благодаря — Фейт му се усмихна с чувството, че някаква голяма тежест се смъква от гърба й бавно, но сигурно и сърцето й олеква като птичка. Най-накрая светът й отново си беше същият…

Изведнъж се досети, че не е представила Оскар, и се обърна усмихната към него. Той бе застанал малко зад нея с ръце в дълбоките джобове на панталоните си в цвят каки.

— Съжалявам, доктор Арельо, забравих, че не познавате приятеля ми Оскар Уолф. Оскар, ела да се запознаеш с доктор Арельо.

— Добре дошъл, синко — каза Арельо, пристъпи към него и му подаде ръка. — Всеки приятел на Фейт е и мой приятел.

— За мен е удоволствие да се запозная с вас, сър — Оскар извади дясната си ръка от джоба, стисна ръката на възрастния мъж и сърдечно я разтърси. — Донесох ви малък подарък…

Оскар все още държеше Арельо, докато изваждаше лявата си ръка от джоба. В нея проблесна нещо цилиндрично.

„Спринцовка ли е това? — запита се Фейт. — Какво прави…“

Преди да успее да довърши мисълта си, Оскар дръпна Арельо към себе си и заби спринцовката в гърдите му.

Фейт усещаше как сърцето блъскаше в гърдите й, докато гледаше змията и се чудеше какво да прави.