Кати Хапка - Застрашеният вид

Той звучеше почти гневно и тя загрижено погледна към вратата. Гласът му отново беше затихнал до шепот и дори когато се приближи до вратата, пак не можа да чуе какво казва.

После погледна ръчния си часовник на полицата. Като видя колко е часът, забрави за приказките на Оскар и набързо довърши тоалета си. Беше толкова нервна, че почти й прилоша. Мисълта, че Арельо иска да я види, обаче я крепеше. Ако успееше да оправи отношенията си с него, това щеше да бъде най-хубавото нещо в цялото пътуване.

В главата й прозвуча едно от изреченията, които бе казал по радиото: „Човек не може да упражнява влияние, ако не иска да се ангажира“. Можеше да се тълкува и като извинение за нечия продажност, и като признание за силата и могъществото на компромиса. Може би дори и Оскар някой ден щеше да разбере това.

— Фейт? — На вратата на банята се почука. — Дали вече не си готова, бейби? Трябва да тръгваме.

— Идвам.

Тя бързо прокара гребена през влажната си коса, погледна се за последно в огледалото и бързо излезе от банята.

Оскар стоеше в тясното коридорче пред банята и потропваше с крак по пода. Носеше шапка с голяма периферия, която тя виждаше за първи път, и държеше синьото й шушляково яке преметнато през ръката си.

— Това може би няма да ми трябва — каза Фейт и кимна към якето. — Ако и днес е топло като вчера. Ти откъде намери тази шапка?

— По-добре го сложи — каза Оскар, като не отговори на въпроса й. — В хотела на Арельо ще има климатик, а косата ти е още мокра.

Трогната от загрижеността му, си наметна якето въпреки лепкавата жега в хотелската им стая. Все още не можеше да се начуди колко внимателен беше с нея. Тя го последва в коридора, като не можеше да откъсне очи от него, учудена от новия израз на решителност в изпъкналата му челюст и от начина, по който настойчиво натискаше копчето на асансьора.

— Какво? — попита остро той, като усети втренчения й поглед.

— Нищо — каза срамежливо тя. — Просто съм малко впечатлена от теб, от това, че си пратил бележка и всичко останало… Нали разбираш, понеже знам колко мразиш Арельо.

Той повдигна рамене и се усмихна с половин уста.

— Аз съм пълен с изненади — засмя се, прегърна я и бързо я притисна. — Сериозно, бейби, за мен твоето щастие е по-важно от всичко друго — той нетърпеливо пристъпваше от крак на крак и наблюдаваше индикатора. — Колко време се движи асансьорът в тая тъпа шестетажна сграда?

Фейт наведе глава, за да скрие усмивката си. Беше очевидно, че е напрегнат. Сигурно не му беше лесно — да направи нещо добро за заклетия си враг Арельо. Тя си обеща да му се отплати някога за този жест.

— Ей, най-сетне — изстреля Оскар, щом пристигна асансьорът и вратите му се разтвориха. — Хайде, бейб, трябва да побързаме…

След петнайсет минути крачеха в тихото елегантно фоайе на скъп хотел. Дори в най-хубавите си дрехи Фейт се почувства малко не на място сред модно облечените мъже и жени, застанали пред рецепцията или седнали да разглеждат красиви списания в кожените фотьойли. Придърпа по-стегнато якето около себе си и нервно се огледа.

— Готова ли си да се качваме? — попита Оскар.

Тя видя, че той току-що си беше сложил чифт огледални тъмни очила.

— Защо ги слагаш тук вътре?

Той се ухили и смъкна периферията на шапката си още по-ниско.

— Извинявай, бейб. Тук съм, за да ти помогна, и толкова. Не бих искал някой от приятелите ми да ме види, че си другарувам с Арельо — той се разсмя високо и няколко души любопитно се обърнаха.

— Много смешно — усмихна се нервно Фейт. — Но виж какво, аз вече ще се оправя от тук. Няма нужда да идваш с мен догоре… Може да ме почакаш някъде в кафето, ако искаш…

— А, не — отвърна веднага Оскар. — Искам да съм с теб. Така, за морална подкрепа. Мисля, че ти дължа поне това заради предишните си глупости. Моля те?

Фейт се поколеба. Не беше сигурна, че това бе най-добрата идея. Ами ако Оскар не се сдържи и каже нещо обидно на Арельо по време на срещата?

Оскар видя колебанието й и улови двете й ръце, като я фиксира с поглед над очилата си.

— Сериозно, хубавице. Искам да ти докажа, че ще сторя всичко за теб. Защото си всичко за мен и ти го знаеш.

Все още се разтапяше леко, когато той я наричаше „хубавице“. Освен това може би не бе готова, така или иначе, да се срещне сама с Арельо.

Тя стисна ръцете му и кимна с благодарност.

— Благодаря. Почти стана десет. Май най-добре да се качваме.

Когато скочи на земята, Фейт усети колко я боляха ръцете. Макар че по поляната нямаше и следа от змии, тя се запрехвърля по клоните на дървото, докато най-сетне излезе извън границите на поляната, и чак тогава се реши да слезе.