Кати Хапка - Застрашеният вид

Най-сетне! Фейт пропълзя, сърцето й още малко щеше да изскочи от гърлото. Трябваше само да бъде много тиха и щеше да получи всички отговори, които желаеше. Само ако можеше да направи сигурна идентификация, щеше да потвърди, че пред себе си има жив екземпляр на Psephotus pulcherrimus (райски папагал), кацнал на клончето пред нея, и този единствен факт би направил всички ужасни неща от последните две денонощия не толкова ужасни. Може би дори щеше да се окаже, че приземяването й в тази джунгла е било някак предопределено…

Тя примижа и пристъпи внимателно към птицата. Яркозелената гръд на папагала сякаш светеше в здрачната сянка на дървото, но заради рязката смяна на светлина и мрак очите на Фейт се бяха замъглили и не различаваха още никакви подробности. Трябваше да мине по-напред…

При следващата крачка едно камъче се отмести под краката й и тя падна тежко на колене пред птицата. По хълма се затъркаляха чакъл и по-едри камъчета. Стресната, птицата излетя, мина над ниските дръвчета покрай поляната и изчезна обратно в джунглата.

— Не — извика Фейт и думите й откънтяха в скалите на поляната. — Върни се…

Тя отново се втурна в посоката, в която се бе изгубила птицата. Докато се промъкваше из гъстия храсталак, претърсваше върховете на дърветата с очи, но напразно. Чак когато падна за трети или четвърти път, спъвайки се в някой корен, и се просна право по очи, разбра, че е време да се откаже. Птицата беше изчезнала. Фейт въздъхна разочаровано, измъкна крака си от поредната клопка, в която беше попаднал, и се огледа… и изведнъж осъзна, че няма абсолютно никаква представа, къде е. Възбудата от преследването се изпари моментално и на нейно място дойде страхът.

Тя се огледа и се опита да преодолее паниката. Не й беше за първи път да се озове сама в дивата природа — всичко, което се искаше в този момент, бе да запази спокойствие и да намери пътя, по който бе минала. Но можеше да разпознае следите си само на няколко метра разстояние, преди да изчезнат в дълбокия килим от листа, който покриваше джунглата. Заобикаляше я гора, цялата от високи странни дървета с гладки стволове и огромни полюшващи се корони. Храстите под тях бяха гъсти и беше невъзможно да разпознае пътя си по пречупените им клонки или други знаци. Вдигна поглед и осъзна, че през гъстия клонак дори не виждаше слънцето и бе невъзможно да проследи хода му, та да се ориентира коя посока да следва, за да излезе на брега.

Известно време се щура безцелно наоколо, като се опитваше да събере мислите си. Влажният въздух сякаш дишаше с нея, като й създаваше влудяващо клаустрофобично усещане. Как можа да се втурне така необмислено из гората? Не беше в стила й да действа така необмислено и импулсивно. Но по някакъв начин стремежът да хване тази птица бе станал най-важното нещо на света — за момент това я бе накарало да забрави всичките си страхове и тревоги, всички проблеми, които се бяха струпали през последните два дни. И ето сега в какво положение се бе озовала — без да хване желаната птица, а и в много по-тежка ситуация. И всичко само заради едно импулсивно решение. Ами сега?

След малко спря на една поляна и се опита да потисне паниката, която се надигаше в нея. Огледа се и си наложи да се успокои, да премисли нещата и да реши как да се измъкне от капана. Внушителни възлести дървета ограждаха поляната, а плътните им листа скриваха всякаква пролука към слънцето и обгръщаха мястото в здрачни сенки. Лиани се полюшваха тук-там като дълги безжизнени пръсти, които сочеха към земята. Земята бе застлана с килим от еднометрова бледозелена трева, която се полюшваше леко, щом бризът преминеше през поляната.

Но дали бе бриз това, от което тревата се полюшваше така? Дланите на Фейт се изпотиха мигом, щом видя, че тревата се полюшва само на едно определено място. Тънките връхчета на тревите потрепваха и се накланяха точно така, като че ли през тях се промушваше голяма невидима змия и се плъзгаше право към нея.

Фейт отстъпи крачка назад и нервно се огледа. Тревите започнаха да се люшкат на още едно място на поляната. После на още едно. После на още едно.

Тя диво се завъртя в кръг. Ужасът я стисна за гърлото и тя едвам си поемаше въздух. Движението беше навсякъде. Тя беше заобиколена! Около поляната, джунглата загадъчно мълчеше и Фейт долавяше тихото „шшш“, „шшш“ — звук от люспести кореми, влачещи се бавно по тревата.

Но дори и в най-големия си страх малка част от разума й все пак се възпротиви: Змии, това са само змии . Вгледа се в кръга на движенията и се помъчи да се убеди, че е глупаво да се паникьосва. Нали обича змиите. Посветила е живота си на тях.