Клифърд Саймък - Посетителите

— Какво искаш да кажеш с това „втората фаза“?

— Ами, първата фаза беше, когато пристигнаха и ни разгледаха. Сега са свършили с това и започват нещо друго.

— И как стигна до това заключение?

— Не знам, Джони. Просто предполагам.

— Може би са свършили с това, за което са дошли. Може да отлитат в космоса, да се струпат отново и да се приготвят да отлетят някъде другаде. Може би ги виждаме за последен път.

Хал Ръсел, завеждащият кореспондентския отдел, влезе и се приближи до редакторското бюро.

— Току-що се получи един материал — съобщи той. — Заминават си навсякъде. Не само тук.

— Защо не се обадиш в Лоун Пайн? — обърна се Гарисън към Голд. — За да разбереш какво става там.

Голд взе слушалката и започна да набира.

— Нещо друго? — попита Гарисън. — Някакви намеци? Някакви заключения?

— Нищо — отвърна Ръсел. — Само това, че си тръгват. Бяха тук и сега си тръгват.

— По дяволите! — изруга Гарисън. — Как да се оправим с такава история? Тук има нещо. Някой трябва да се разрови и ми се иска това да сме ние. Знам, че има нещо, но как да се доберем до него?

— Джей и Кати — каза Ръсел. — Те знаят най-много за посетителите. Може да имат някакво предложение.

— Кати не е тук — рече Гарисън. — Замина на лов на диви гъски. Обади ми се снощи. Каза, че е попаднала на нещо, което можело да се окаже важно. Не поиска да ми обясни какво. Каза, че трябвало да й се доверя. Ал ще се ядоса. На практика ми заповяда да я върна от Лоун Пайн. А ето че пак я няма.

Той огледа помещението и попита:

— Къде, по дяволите, е Джей? Защо не е на бюрото си? Има ли някой, който да знае къде може да е? Знаеш ли нещо, Ани?

Секретарката поклати глава.

— Не се е мяркал. Не знам къде е.

— Може да си е вкъщи — предположи Ръсел.

Голд затвори телефона и каза:

— Посетителите в Лоун Пайн също са изчезнали. Някои от малките още са там и дояждат балите.

— Какво мисли Нортън за всичко това? — попита Гарисън.

— Не разговарях с Нортън, а със Стифи. Той седи в редакцията. Нортън е извън града. Тази сутрин е тръгнал на пътешествие с кану в праисторическата зона.

Портър изчака журналистите да се настанят удобно и каза:

— Няма да правя изявление. Струва ми се, повечето от вас знаят, че посетителите са изчезнали. Подозирам, че по-голямата част от въпросите ви ще бъдат в тази насока. Ще им отговоря доколкото мога, но се съмнявам, че ще ви бъда от полза.

— Господин Портър — започна представителят на „Ню Йорк Таймс“, — навярно почти всички си мислят, че посетителите са се върнали в космоса и се подготвят да заминат някъде другаде. Можете ли да ни кажете дали това е истина?

— Не мога, господин Смит — отвърна Портър. — Същото си мислим и ние. НАСА следи за евентуални признаци. Космическата ни станция е нащрек, а също, предполагам, и космическата станция на Съветите. Засега няма нито дума. Но трябва да разберем, че е необходимо да се наблюдава огромен район. Възможно е да видим нещо, единствено ако посетителите се съберат в ново струпване, както беше, когато пристигнаха на Земята.

— Ако съветската станция забележи нещо, ще ни предаде ли тази информация?

— Не мога да бъда сигурен, разбира се. Но мисля, че най-вероятно ще ни я предаде.

— Дейв — каза представителят на „Уошингтън Поуст“, — може да прозвучи като заяждане, но се надявам, че ти…

— „Поуст“ — прекъсна го Портър — никога не се заяжда.

Думите на журналиста бяха удавени в избухналия смях. Портър вдигна ръка за мълчание.

— Давай — каза той. — Ще приема предварително, че не е заяждане.

— Исках да попитам следното — продължи мъжът. — Струва ми се, не е тайна, че появата на посетителите постави някои неприятни проблеми — от политически и друг характер — пред правителството. Можеш ли да ми кажеш дали изчезването им ще представлява облекчение за вас?

— Сгреших — каза Портър. — Това си е заяждане. Ще се опитам обаче да отговоря колкото мога по-откровено. Според мен може и да избързваме, като приемаме, че изчезването им означава, че са си заминали. Възможно е само да са преместили базите си на действие в по-отдалечени райони. А що се отнася до това дали правителството е въздъхнало от облекчение при заминаването им, отговорът е неопределен. Не мога да отрека, че посетителите ни дадоха основание за тревога. Сблъскахме се с проблем, с който никой досега не се беше сблъсквал. Нямаше прецедент, който да ни упъти как да се справим с тях. Трудно ни беше да преценим въздействието им върху различните прослойки на населението. В отделни моменти — нямам нищо против да ви кажа това — бяхме напълно объркани. Но мисля, че в края на краищата не овладяхме положението съвсем зле. Това е едната страна на отговора ми. Другата е, че след няколко дни работа върху проблема стигнахме до извода, че народът ни може да живее с посетителите и че от тях би могла да се извлече някаква полза. Аз лично ще съжалявам много, ако наистина са си заминали. Сигурно бихме могли да научим от тях още много неща.