Роджър Зелазни - Донърджак

Трантоу обикаляше из горичката си и наглеждаше стадото. Преходът беше минал съвсем гладко. Дори не го бяха предизвикали в дните след изчезването на Скаркоу. Разбира се, тъй като никой не бе сигурен какво точно се е случило с предишния им главатар, можеше и да е най-лошото. Беше убеден, че поне неколцина вярват в това. От време на време някой млад мъжкар се отдалечаваше и се завръщаше след няколко дни. Според Мъгъл се говорело, че Трантоу било нещастно име и че най-прочутият му собственик бил опасен безумец. Напоследък обаче търсенето на костите на Скаркоу, изглежда, беше престанало — и стадото продължаваше да се отнася към Трантоу с нужното уважение и покорство.

Той се разхождаше из горичката, докато отново не се обърна на изток. Да, все още бе там…

— Добрутро, шефе. — Иззад него безшумно като сянка се беше приближил Мъгъл. — Днес пак ще е горещо. Птиците казват, че на север валяло.

— Чудесно — отвърна Трантоу. — Коя е онази?

— Коя?

— Онази, която току-що вдигна глава и погледна насам.

— А, това е Фрага. Голяма кокетна е. Дъщеря на Гаргоу и Брига.

— Някакви… връзки в момента?

— Не. Мнозина се интересуват от нея, разбира се. Но тя не окуражава никой от тях.

— Добре — рече Трантоу. — Разбира се, едно момиче не бива да бърза и трябва добре да премисля нещата.

— Така е — съгласи се Мъгъл.

— Хайде да попасем малко нататък. Бавно. Когато стигнем, просто ще я поздравим. После можеш да ни запознаеш.

— Естествено — отвърна Мъгъл.

— Добре е от време на време да общувам с народа си.

— Прав си — каза Мъгъл.

Ейбъл и Карла зяпнаха с отворена уста виртуалната фигура на издутата си дъщеря в домашното си виртпространство. После погледнаха към Чалмърс и леко прегърбения белобрад доктор Хамил.

— Това е извънредно необичайно — тъкмо казваше лекарят. — Не си спомням друг случай на илюзорна бременност по време на сън при прехвърляне. Нейните данни не показват никаква психопатология…

Карла хвърли поглед към съпруга си, после отново се обърна към доктора и попита:

— Ами ако е действителна бременност?

— Повърхностният преглед — който отнема само няколко секунди — показа, че хименът е непокътнат — отвърна доктор Хамил. — Има ли някаква причина да подозирате обратното?

— Всъщност не. Но все пак продължете с прегледа — каза тя.

— Разбира се. Макар че ще е извънредно необичайно, ако…

— Извънредно необичайно е също, че тя е в неоткриваемо състояние на прехвърляне повече от три месеца, нали?

— Ами, това се разбира от само себе си. Полагаме всички усилия в това отношение…

Тя се завъртя и погледна Чалмърс.

— Някога случвало ли се е такова нещо? Междувидово забременяване?

— Определено не! — отвърна той. — Това е физически невъзможно.

— Нищо не е невъзможно — каза тя.

Джон д’Арси Донърджак и Ейрадис се нанесоха в черния замък в една дъждовна сутрин в началото на октомври. Лично надзираваха роботите, които разпечатваха и подреждаха мебелите, купени от антикварни магазини в странни кътчета на Европа.

Пневматичните системи на слугите издаваха тихо пухтене, докато те развиваха, вдигаха и окачваха гоблените по тъмните каменни стени, разнасяха куфари, пейки и столове с високи облегалки в различни стаи, изправяха легла с балдахини, сглобяваха брони, закачваха оръжия и щитове, опъваха килими. Инсталираха и хладилни камери и модерни печки във втората кухня. Първата отговаряше на цялостния дух на замъка — функционална, но целяща най-вече да постигне ефект. Ейрадис обичаше атмосферата на неизменност, която излъчваха антиките.

Въпреки че деветдесет процента от замъка Донърджак бяха чисто средновековни, другите десет отговаряха на модерните стандарти във всички технически отношения, свързани с работата и удоволствието. Когато влезеше в западното крило на втория етаж, човек попадаше в съвременността. Там се намираше кабинетът на Джон Донърджак, обзаведен с модерни мебели и терминали, активиращи се както с глас, така и ръчно. Имаше холодисплейни сцени, способни да прехвърлят машинни създания във Вирту за различни манипулации с лазерни силови полета, които не можеха да се извършат никъде другаде. До кабинета се намираше Голямата сцена, където майсторът на илюзии Донърджак с огромни разходи и технически нововъведения беше постигнал същото, но в реален размер. Излизането на сцената изискваше прехвърляне: все едно да проникнеш във Вирту в плът и кръв. Щеше да я използва за изпитания на части от мащабните си проекти, а често и за почивка.