Роджър Зелазни - Донърджак

— Прилича на верига.

— Наистина. Утре сутрин ще поогледам наоколо.

— Да, непременно.

— Лека нощ, обич моя.

— Лека нощ.

Смъртта седеше на трона си от кости и разглеждаше модела на своя дворец, който беше повикала. С бързи движения на пръсти в пространството пред себе си тя отваряше отделни части, уголемяваше ги и ги подсилваше. Понякога бавно въртеше изображението и кимаше или клатеше глава.

— Интересно — каза Фекда, която се появи до нея и изпълзя върху високата облегалка на трона. — Ще има ли тъмница?

— Разбира се — отвърна Смъртта.

— Тайни проходи?

— Определено.

— Много издатини и пукнатини?

— Ужасно много.

— Задънени коридори?

— Да.

— Някои от стълбищата като че ли правят странни неща.

— Ешеров ефект — рече Смъртта.

— Място, където можеш да пълзиш вечно, по-голямо от сегашното ти жилище.

— Точно така.

— Значи си доволна?

— По свой собствен начин.

— И ще накараш да бъде пресъздадено тук в Дълбоките поля?

— Не в този му вид. Нужно е значително доработване.

— А когато бъде завършено?…

— О, да. Тогава да.

Рано сутринта Донърджак откри, че на екрана го очакват някой коригирани детайли. Той бавно се отпусна на стола си и ги проучи. Сложно, много сложно, реши Джон; и защо му беше на такова място детска стая?

Той включи холос на предложението на най-близката сцена, разгледа го и започна да го върти. После колебливо влезе в някои от предложените промени, като задържа онези, които не се поддаваха на представяне тук.

Изтекоха няколко часа докато успее да състави приближение, струващо си проучване в по-големи подробности. Когато го направи, Донърджак прехвърли част от него на Голямата сцена, отиде там й се разходи из нея. После се върна на пулта си, направи някои поправки, премести друга част на Сцената и я разгледа.

По-късно, затънал в корекции, той се завъртя и откри, че не е сам.

— Ейрадис! Добро утро. Не съм усетил кога си се събудила.

Тя се усмихна, хвана ръката му и я стисна. Джон я притегли към себе си и я целуна.

— Да, пак се събудих с разстроен стомах. Възможно ли е храната във Верите да действа така на създание на Вирту?

Той поклати глава.

— Не виждам защо.

— Вече от няколко дни ми се гади всяка сутрин.

— Наистина ли? Защо не ми каза веднага? Можеш да вземеш някакво успокоително.

— Винаги ми минава бързо. И после пак съм добре.

— Някакви други симптоми?

— От време на време повръщам.

— Ще поръчам нещо за стомаха ти.

— Благодаря ти, обич моя. Това ли е последният ти проект?

— Да, онзи, който дължа на господарката на Дълбоките поля. Ако искаш, можем да се разходим из него.

— С удоволствие. Да си вземем ли и кафе?

— Добре.

Нито еки, нито наемница, Вирджиния Талънт познаваше всички техни територии, макар и от различна гледна точка. Тя беше инспектор в Научния отдел на Вирту и следеше появяващите се земи, както и колебанията във вече съществуващите. Пътуваше надалеч, наблюдаваше и записваше и въпреки че функциите й бяха предимно пасивни, имаше огромни познания. Един от малцината жители на Верите, назначени на такава длъжност, Вирджиния обичаше работата си, бродеше из дивите земи й записваше откритията си в тях. Всеки ден представляваше ново откровение. Тя полагаше повече усилия, отколкото другите, и с нежелание се връщаше вкъщи в края на всяко дежурство.

Вирджиния се изкачваше по пътека сред скали и папрати, цветя и ниски дървета. Над нея прелитаха и грачеха крилати създания, някои току-що излюпили се от червени пашкули, напомнящи на плодове. От време на време пътя й пресичаше дребна бледа фигура. Стройна, тъмнокоса и светлоока, с кожа с цвят на какао, Вирджиния се движеше изящно и гъвкаво. Горещи ветрове танцуваха под утринните лъчи и пътят й тънеше в сянка. Беше го разчела точно така. Периодично спираше, за да отпие от бутилката с вода или да запише някое наблюдение.

По едно време от тъмната зеленина, вихреща се в дървото пред нея, се разнесе глас:

— Стигнала си далеч, Вирджиния Талънт.

— Вярно е — отвърна тя и забави крачка, — и листата тук изглеждат по-буйни от нормалното за сезона. Видях и повече ловни уилчи.

— Това е заради проливните дъждове, които са благоприятни за листоядните гронхи. Те се размножават бързо, както и уилчите, които се хранят с тях. Скоро ще започнат танците си. Тогава пък техните най-големи врагове страшнокотките ще мигрират на юг.

— Защо на юг?

— Когато броят им намалее, гронхите ще започнат да търсят стадните мишки, които скоро силно ще се разплодят на юг.