Роджър Зелазни - Донърджак

Наденичка. Не беше зле. Никак не беше зле.

Карла и Ейбъл Хазърд наблюдаваха легналата фигура на дъщеря си. Гърдите й бавно се издигаха и спускаха.

— Ще го кажа направо — рече Ейбъл. — Загубили сте я.

— Разбира се, че не сме я загубили — възрази Чалмърс. — Тя е пред очите ни и е в добро здраве.

— Отлично знаете какво искам да кажа — настоя Ейбъл. — Не можете да я върнете и не знаете причината.

— Случаят не е безпрецедентен — отвърна Чалмърс. — Има определени състояния — отчасти психологични, — които могат да предизвикат пълна устойчивост към отзоваването.

— Какво причинява тези състояния?

— Не сме сигурни. Не се случват често.

— И как излизат от тях? — попита Карла.

— Не сме в състояние да определим конкретен стимул. Изглежда, по-скоро става дума за съчетание от фактори, които варират в различните случаи.

— Тези фактори имат ли нещо общо?

— Не, поне доколкото сме успели да установим.

— Не можете ли да я проследите във Вирту и да откриете какви фактори действат? Например бихте могли просто да я попитате.

— Да, така изглежда, нали? — каза Чалмърс. — Но тъкмо затова тези случаи са толкова странни. Тя е навлязла в непозната територия и ние изгубихме сигнала й.

— И в другите такива случаи сте губили сигналите, така ли?

— Да, това е класически признак за синдрома.

— И искате да кажете, че не можете да направите нищо, за да я върнете? — попита Ейбъл.

— Не, никога не съм казвал такова нещо. Първо, трябва да разберете, че тя не е в действителна опасност. Поддържащите системи са достатъчни, за да запазят здравето й. В това отношение няма от какво да се страхувате. Второ, ние се консултираме с лекаря, който се е занимавал с повечето от другите случаи през годините, казва се доктор Хамил. Смята се за специалист по това явление.

— Когато говорите за други случаи… колко точно са те?

— Съжалявам, не ми е позволено да обсъждам този въпрос.

— Предполагам, че по тази причина правите големи застраховки.

— О, да.

— Добре. Защото ще ви трябват.

Докато разговаряха, обитателите на няколко десетки други кабини за виртпрехвърляне по света — обществени и частни — започнаха да се гърчат, пребледняха и после починаха от прекъсване на снабдяването на мозъците им с кислород. Това обаче беше предвидено в договорите им, защото някои пътуващи имаха опасни професии и смъртта бе често следствие от определени начинания. Тъй като всички тези индивиди бяха наемни ловци, бяха представени съответните откази от претенции и въпросът за смъртта им беше решен както обикновено. Скоро бе забелязано, че са загинали от еквивалента на обезглавяване. Докато по устните на Лидия се плъзваше лека усмивка и тялото й отново започваше да потръпва, двата типа неуспешно отзоваване бяха вкарани в статистиката, която, разбира се, представляваше просто поредната територия на Вирту. Но докато някои от наемниците зърнаха проблясъка на лъчистата мъглявина и навярно дори части от Дълбоките поля, Лидия виждаше нещо много по-приятно, макар и също толкова ангажиращо.

Скръстил ръце на гърдите си, Бен Куинан стоеше в стълб от зелен пламък във вътрешния олтар на главния елишитски храм във Вирту. Устните на променящото му се лице се гърчеха в леки усмивки, докато общуваше с Висшите сили. Първо с орлов нос и къса права коса, после с изпъкнала челюст и море от лъскави къдри — всички хора, които някога е бил — той се променяше в отговор на менящите се нюанси на откровение. Обикновено не губеше контрол над себе си и държеше външността и вътрешността си разделени, освен когато нарочно приемаше определен вид за оповестяването на някаква мъдрост. Сега обаче екстазът беше отслабил бдителността му и променящите формата сили на душата му безпрепятствено плуваха в него и променяха ръста, дебелината, дължината на крайниците и цвета на кожата му като реакция на подсладените заряди, които получаваше.

Когато светлината започна да гасне, тялото му стана набито и се скъси, чертите на лицето му загрубяха, кожата му се покри с пори. Очите му се промениха и станаха сиви като косата му. Той се усмихна и зашепна на различни езици, докато не стана съвсем тъмно. Тогава се раздвижи.

Излезе от олтара и отиде в най-вътрешния храм. Насочи се към северната стена, докосна някакъв мотив и му заговори. Камъкът се превърна в сводест отвор, изпълнен с дим. Бен Куинан влезе вътре.

Озова се в светла, облицована с плочки стая, украсена с приемащи формата на тялото мебели, абстрактна скулптура от метал, светлина и камък, както и с голяма студена картина, напомняща за море, и нарисувана със стичащи се жълти, оранжеви и сини багри. Той пъхна ръка в спиралата от светлина наляво и се разнесе тих звук. После отиде до бара от махагон албинос до отсрещната стена и заразглежда съдържанието му.