Роджър Зелазни - Донърджак

Отново се разнесе шепот, после Дортак извика:

— Сейджак, наемниците са стегнали редиците си около твоя клан, дошли са да убият твоя народ. На нас не са ни направили нищо. Защо да ти помагаме да водиш собствената си война?

Сейджак оголи зъбите си и попита:

— Мислиш ли, че ще се задоволят с главата на Сейджак и главите на народа му? Щом могат да победят Сейджак, могат да победят и Билгад. Когато ме няма, ще дойдат за Отлаг, после и за теб. Сами вие не можете да устоите срещу толкова много наемници. Заедно обаче, когато ви покажа как да го направим, ние ще избием всички — още тази нощ! Ще ги оставим с глави в скутовете! Вече няма да си мислят, че е лесно да убиват Народа. Ще се страхуват и ще стоят надалеч. Ще мине много време преди отново да дойдат, ако изобщо посмеят.

Дортак се изпъчи и заговори в тишината, последвала думите на Сейджак.

— Това може да е така, а може и да не е — каза той. — Вярвам ти, че си научил добри начини да убиваш наемници. Но не зная дали като убием всичките, другите ще се страхуват да дойдат, или пък ще доведат още повече, за да вземат главите ни. Сейджак понечи да отговори, но Дортак продължи:

— Аз обаче ще дойда с теб, защото сега целият Народ има нужда от твоите познания за убиване на наемници. По този начин ще се научим. Но ако успеем, ако избием всички, кланът на Дортак ще се премести другаде. Защото смятам, че наемниците и екитата по някакъв начин ще обозначат това място като опасно и то вече няма да е подходящо за живеене. Може и да си прав. Може дълго да не посмеят да дойдат. Но съм убеден, че някой ден ще се върнат и не искам кланът ми да е тук.

Сейджак отново оголи зъби. Искаше да му каже, че и тогава ще убият всички наемници. Но после му хрумна, че някой ден може да се наложи да бяга и няма смисъл да се отнася с презрение към решението на Дортак. Всъщност… Той осъзна, че няма да е зле след тази битка наистина да си плюят на петите. Джунглата беше голяма. Даже по-късно да откриеха клановете, наемниците нямаше как да разберат дали са същите, които са избили другарите им.

— Дортак е мъдър — каза Сейджак. — Не можем да сме сигурни какво ще направят наемниците. Да, мисля, че след като свършим тук, всички трябва да се преместим другаде. И да не се връщаме дълго време.

Ейрадис се влюби в леглото още щом видя балдахина му, който се издигаше над боклуците в масачузетския антикварен магазин. Горната и долната табли представляваха извити лиани от кован бронз, покрит с нежнозелена патина. Сред листата се криеха цветчета от скъпоценни камъни — пурпурни, розови, пастелнобели и странно, почти прозрачно сини. Във всеки от ъглите лианите обвиваха полирани дървени стълбове, които се издигаха нагоре и се преплитаха. Върху тях можеше да се спусне драперия, а можеха да останат и голи.

— О, Дак, нали е прекрасен? — попита тя и бързо се приближи, за да разгледа внимателно съкровището си.

Дак, роботът, който след завършването на строежа щеше да е иконом на замъка Донърджак, разглеждаше (и записваше) различни стари сребърни мотиви. Той се завъртя към нея. Високата му стройна фигура криеше изненадваща сила, а чертите на лицето му представляваха интерпретация на Кларк Гейбъл в стил Ар деко, изпълнена от сребро и бронз.

Когато Ейрадис му махна да се приближи, той забръмча на въздушната си възглавница, като ловко се движеше сред бъркотията в магазина и заобикаляше напукани порцеланови сервизи, изтъркани плюшени мечета, пластмасови грамофонни плочи, хартиени книги и манекен, облечен в дънки чарлстон и подходяща, ръчно бродирана дънкова риза.

— Ако ме питате дали го намирам за привлекателно — отвърна роботът, когато се приближи достатъчно, за да не може да ги чува продавачът, — да, харесва ми. Приятна творба. Желаете ли да се свържа с господаря Донърджак, за да може и той да го види?

Ейрадис си помисли за Джон, потънал в работа с портативния си компютър в последната им младоженческа квартира (този път разположено на плажа на Кейп Код очукано от времето бунгало) и радостта й малко помръкна. Толкова й се бе искало да излезе с нея, да се държат за ръце, докато се разхождат по плажа, да се кикотят на смешните синкаволилави рачета с техните прекалено големи десни щипки, да обикалят магазините. Видя нацупената си физиономия в полирания хром на предната плоскост на Дак и ядосано тръсна абаносовочерните си кичури.

— Не, Дак — отвърна Ейрадис. — Не искам да му пречим. Колкото по-рано свърши, толкова по-бързо ще може да излезе и да се забавлява.