Роджър Зелазни - Донърджак

— Добре дошли пред портите на Сътворението — поздрави ги Учителя. — Предупредих ви, че ще се срещнем тук.

— Можете ли да предсказвате бъдещето? — попита Джей.

— Не, но мога да отклонявам пътниците, които се нуждаят от помощта ми — или онези, от чиято помощ се нуждая аз. Малко съм объркан кое от двете е по-точно.

— Ти Амбри ли си? — попита Алис.

Учителя поклати глава.

— Не, скъпа, макар че пазя някои от спомените му и познавам теб и спътниците ти.

— Значи той си е отишъл завинаги, така ли?

— Това все още предстои да се разбере. Много зависи от събитията през следващите няколко часа.

Той остави устройството на земята и започна да свързва една от жиците. Когато свърши, около една трета от кристалите сияеха в рубиненочервено. Останалите бяха прозрачнобели.

— Ето, готово е. Ако натиснете този лост… — Учителя показа орнаментиран бронзов ключ, — полето ще се включи.

— Какво поле? — попита Джей. — Не разбирам, господине.

— Поле, което ще заглуши прехвърлящите излъчватели, предназначени да поддържат целостта на онези на Меру по време на прехвърлянето.

— О!

— Не се безпокой за детайлите, Джей Донърджак. Както обичаше да казва баща ти, „Има ли значение защо работи, щом работи?“

— За мен има.

— Съжалявам, но не мога да ти го обясня по-подробно. Просто не ти е известна терминологията. Е, ще отнесете ли това на Празника в Калифорния? За да действа ефикасно, машината трябва да бъде поставена приблизително на равнището на прехвърлящите излъчватели.

— А къде са те? — попита Алис.

— Доколкото разбрах, са монтирани на най-горния етаж на зикуратите в двата края на пътя.

— Щом знаеш толкова много — грубо каза Дуби, — защо сам не си го занесеш?

Учителя повдигна вежди и изгледа мършавата черна маймуна.

— Защото не мога да пресичам интерфейса между Вирту и Верите. А устройството не може да се постави на Меру. Боговете или техните слуги ще го открият, а в собственото си царство те са прекалено могъщи.

Джей погледна Алис. Тя кимна.

— Добре, ще го вземем, при това, честно казано, с удоволствие. Изобщо не ми допадаше идеята да се опитваме да влезем в някой от зикуратите и да вършеем с лостове.

— Благодаря ти, Джей Донърджак.

Алис се прокашля.

— Може ли да ви задам един въпрос, господине?

— Да.

— Какво щяхте да направите, ако двамата с Джей не бяхме дошли? Каква полза щеше да има от това устройство, ако нямаше кой да го пренесе през интерфейса?

— Това са два въпроса — отново се усмихна Учителя. Изглеждаше в чудесно настроение. — Но доколкото мога, ще отговоря и на двата. Не вярвам, че щях да създам тази машина, ако не знаех за вашите способности. Едно от имената ми е Онзи, който очаква. В известен смисъл аз очаквах вас.

— Това ли е причината да се родим? — попита Джей.

— Не, ни най-малко. В твоя случай много по-голяма отговорност за това носи Смъртта — ако изобщо трябва да се търси друг отговорен освен родителите ти. Алис е изцяло дело на майка си и на баща си.

Джей изглеждаше така, като че ли искаше да зададе още много въпроси, на Алис поклати глава и леко го докосна по ръката.

— Не сега, Джей. Въпреки че това място изглежда безвременно, часовникът ми настоява, че минутите текат. Във Верите елшите вече сигурно са овладели тълпите. Не бива да закъсняваме.

— Да. Джей прехапа устни, сякаш по този начин можеше да сдържи въпросите си. — Благодаря ви, господине.

— Няма защо, младежо. И тъй като ви отклоних от пътя ви, ще направя всичко възможно, за да ви насоча обратно.

Джей се наведе и взе странното устройство на Учителя. Алис вдигна ръка, сякаш за да го спре.

— Не, аз ще го нося. То е удивително леко.

— Така и трябва — отвърна Учителя, — за да стигне там, закъдето се е запътило. Желая ви късмет.

Йерофантът подаде на Бел Мардук бутилка бира. Богът поправи митрата си, вдигна бутилката и я пресуши на една глътка.

— Още колко трябва да чакаме? — изръмжа той.

Докато Църквата на Елиш започваше ритуалите си, Бел Мардук беше насочен към по-нисш район на Вирту със суверенни права над някои от средните склонове на Меру. Придобил сили от маната, извлечена от съвременните му поклонници, сега той се държеше също толкова арогантно, колкото и в най-великите дни от древната си еволюция. Като бог на закона, Мардук си спомняше задълженията си и рядко се отнасяше прекалено надменно с ииона, който му бе разкрил този път към могъществото. Днес обаче беше отегчен и сприхав. Величествената му поява и маната, която очакваше от нея, се бавеха.