Роджър Зелазни - Донърджак

Първата гръмотевица накара лъвовете да се присвият, но те бързо се окопитиха и откриха най-лесния път към Джей и Алис.

— Давай, Дуби! — извика момчето. — Няма време!

Отговорът на маймуната почти не се чу, но по откъслечните думи двамата можеха да заключат, че е нещо нецензурно.

— ХФ-пистолетът ще подейства ли на лъв? — попита Алис, докато се катереха след Дуби.

— Нямам представа. Зависи дали са от Вирту, или от Верите.

Джей хвърли една от саксиите с хибискус по първата лъвица. Беше се прицелил добре, но огромната котка отърси пръстта и цветчетата от главата си и продължи да се изкачва след тях. Алис последва примера му и улучи по плещите един черногрив лъв.

— Надявам се, че никой не ни забелязва — каза тя.

— Съмнявам се, че биха ни обърнали внимание — отвърна Джей. — Само погледни нагоре.

Алис вдигна очи. Небесата бяха изпълнени с богове и чудовища.

На върха на северния зикурат стоеше Бел Мардук. Невероятно красива тъмнокоса жена приемаше почитта на тълпата от юг. И двете фигури бяха огромни, но във въздуха летяха създания с по-реалистични размери, някои яхнали крилати коне, други разперили ангелски криле.

Повечето бяха поразително красиви и облечени в одежди, напомнящи тези на елишитските жреци. Сред тях изпъкваше фигурата на човек с голямо шкембе, бутилка бира в едната ръка и пура в другата. На пъстро шнурче на шията му висяха яркооранжеви слънчеви очила. Той очевидно се смееше, макар че виковете на тълпата и гръмката музика го заглушаваха.

— Джей — каза Алис, — на източния зикурат става нещо.

— Страхотно! — Той ритна един от лъвовете по носа. — Ами Дуби?

— Почти е стигнал.

Алис запрати поредната саксия срещу лъвовете. Чудеше се защо двамата с Джей не са взели повече оръжия, но си напомни, че бяха решили да не го правят, за да не излагат на опасност невинни хора. И все пак й се искаше да има поне флакон сълзотворен газ.

— Къде ли е охраната на елшите? — извика Джей.

— Мисля, че тези лъвове са точно това — отвърна Алис.

— Мамка му!

Прехвърлянето завърши. След хилядолетия боговете и богините на Шумер, Вавилон и Асирия отново дишаха въздуха на света, над който някога бяха властвали. Дори някои от тях да останаха разочаровани от замърсяването или от факта, че поклонниците им излъчват весела възбуда, вместо благоговение, те запазиха мислите си за себе си.

После от изток засия ярка светлина, светлина, която засенчи дори слънцето. И от сърцето на този блясък се появи могъща фигура. Този път тълпата закрещя от страх (особено онези на източните трибуни), защото онова, което се извиси над тях, бе огромен многоглав дракон.

— Тиамат! — изрева Бел Мардук и от устните му блъвна огън.

Драконът нададе предизвикателен вик, остър писък като от десетки нахвърлящи се върху жертвата си птеродактили.

По-нисшите богове се отдръпнаха от пътя му и се насочиха на север или юг. Неколцина от тях забравиха предупрежденията, че западният зикурат не може да издържи на значителна тежест, и кацнаха върху стъпалата му, което накара сградата да се разтърси и от нея се посипаха парчета мазилка.

От сиянието на многоглавия дракон се появяваха по-дребни създания: малки дракони с големината на лимузини, безформени манти, които се носеха във въздуха, сепии, които изстрелваха от телата си реактивни струи.

Божествата на Шумер и Вавилон чуха, че Ищар надава боен вик, и отново се издигнаха в небето, забравили за Празника и виждащи в ужасените хора само подходяща публика за първата им епична битка на епохата след прехвърлянето.

Бел Мардук замахна с ръка, за да удари Тиамат. Драконът предизвикателно изпищя.

Сгушена под особено добре подредени саксии с орлови нокти и хибискус, една мършава черна маймуна натисна бронзов ключ. В първия ужасен миг не се случи нищо. После рубинените кристали засияха като въглени, а белите като звезди. Разнесе се вибриращо бръмчене и всички, които го чуха, божествени или смъртни, хора или животни, бяха принудени да запушат уши.

На кристалния екран се изписа: „ПРЕХВЪРЛЯНЕТО ОТМЕНЕНО“. Когато посмя да погледне, Дуби видя, че това е самата истина.

Донтът Трантоу стоеше до Смъртта в равнината под Меру и гледаше как боговете се изсипват обратно от мястото на прехвърлянето. Облечена в броня от кости и ръжда, господарката на ентропията беше яхнала коня, на който толкова бе завидял Джей Донърджак. Хрътката Мизар клечеше в краката му и душеше ветровете.

След като вече нямаше нужда да поддържат вавилонската и шумерската фасада, много от божествата захвърляха костюмите си и се преобразяваха във фантастични образи от всички митове и легенди във Верите. Някои като Бел Мардук и Ищар останаха такива, каквито бяха, защото това беше действителната им същност.