Роджър Зелазни - Донърджак

— Да.

— Чух, че си се справила с прехвърлянето професионално. Дуби ми каза. Сега си имаш и майка, и татко. Пък аз пак си нямам никого.

— Клетият Джей.

— Да — подсмръкна той. — Клетият аз.

— Клетият Джей. Той има милиони, шотландски замък с призраци, цял институт на свое разположение и свободата на Вирту и Верите. Клетият Джей Донърджак.

— Клетият… — Джей млъкна и яростно я изгледа с помътнелите си очи. — Присмиваш ли ми се, Алис Хазърд? Как смееш?

— Когато ми се обади Дак, аз наистина ти съчувствах, Джей. После, когато Милбърн ме взе, за да ме докара тук, мислих по време на целия полет. Ти загуби много, но много от онова, което загуби, всъщност никога не си имал.

— А?

— Родителите ти. И двамата са починали, когато си бил съвсем малък. Повечето сираци нямат втората възможност, която получи ти.

— Да — съгласи се призрачният кръстоносец. — Туй сладко девойче има право.

— Млъквай!

— И Рийз. Да, тежко е, сигурна съм, но повечето хора нямат почти безсмъртни учители. Рийз е умирал още преди да се родим двамата с теб. Вече го няма — или не е така? Не успях да получа директен отговор от Трантоу.

— Питала си Трантоу!

— Естествено. Не знаеше ли, че двамата със Смъртта се разбират отлично? Сега той редовно посещава Дълбоките поля, за да могат да строят разни неща от отпадъци.

— Не знаех.

— Не, разбира се, през това време ти се цупеше.

Джей запремигва.

— Така е.

— И си имал основателни причини. Но вече готов ли си да престанеш? Дак е отчаян.

— Бедният Дак.

— И Мизар — за разлика от Дуби, той не може да идва при теб.

— О!

Джей сведе очи към ноктите си.

— Чувствам се адски глупаво.

— Полезно е — освен ако сега пък не започнеш да се измъчваш заради това.

Той я сръга с лакът. Тя се усмихна.

— Казват, че истината била във виното, Алис, затова ще те питам нещо.

— Какво?

— Имаш ли чувството, че трябваше да се влюбим?

Тя се изчерви.

— Ами, да.

— Но и това не стана.

— Сигурно така е по-добре. Нямаше да ми е приятно да подозирам, че любовта ми ме е превърнала в пионка в нечия игра. — Алис се наведе и го целуна по бузата. — Така или иначе, кой знае какво ще се случи? Все още сме само хлапета.

Джей се изчерви. Призрачният кръстоносец се засмя.

Боговете седяха неподвижно на каменните си тронове на върха на планината Меру в центъра На вселената и съзерцаваха ширналата се наоколо им Вирту. В миналото те бяха пожертвали до голяма степен подвижността си за всезнание. Сега отделяха точно толкова подвижност, колкото да пазят гърбовете си.

Скорост, който някога бе Бен Куинан, им беше донесъл послание. Написано с кървавочервено върху кокаленобял пергамент, то бе кратко и делово: „Меру вече не е недостъпна за мен. Не го забравяйте.“

Нямаше нужда да четат подписа — пищна заврънкулка, напомняща череп — за да разберат кой го праща.

— Арогантно — каза Моребог.

— Отвратително — съгласи се Небебог.

— Но колкото и да е тъжно, е истина — въздъхна Земея. — Беше чудесна игра, докато продължаваше. Ще си дам дълга почивка преди пак да започна.

Тя замълча, затвори очи и тихо си затананика.

Моребог сниши глас:

— Вярваш ли й, Небебог?

Другият се намръщи и небесният свод помръкна.

— На нея?

Високо на върха на Меру двама богове мислеха за трети.

Живееше в Дълбоките поля, господарка на всичко, макар че каквото и да направеше, се разпадаше на части. Абсолютната тишина на Дълбоките поля бе нарушавана само от Симфония №2, Опус 43 на Сибелиус, носеща се от устройството, окачено на брулено от вятъра логическо дърво, на което се облягаше тя, както и от сумтенето на Трантоу, който трупаше отпадъци на огромна камара.

— Добре изглежда, господарке — извика донтът. — Ще ни трябват малко ексцентрични атрактори, за да залепим частите.

— Можем да ги осигурим, Трантоу.

— Какво ще е това, господарке? — увила се около тънката й бяла китка, попита Фекда. — Кога ще бъде готово?

— Ами нищо, защото каквото и да направя, не може да остане цяло.

Но докато говореше, тя разглеждаше едно смарагдовозелено семе с големината и формата на костилка от праскова. В гънките на повърхността му сияеше златиста енергия.

— Няма да е абсолютно нищо, Фекда.

И Смъртта се засмя и отиде при Трантоу.

Хаосът, Хаосът…

(о, мой мили младежо, мило момиче, ангел на отчаянието, любовници, приятели и други играчки)…

Хаосът, Хаосът

е доволен.

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/7120