Роджър Зелазни - Донърджак

— Тогава защо идваш при мен? Аз не се противопоставям на идеята за прехвърлянето. Придвижването между Вирту и Верите би трябвало да е двупосочно.

— Но е почти сигурно, че така Небебог ще получи превес.

— Ти обиждаш моята находчивост.

— Значи не се интересувате от този съюз, така ли?

— Имам свои планове.

Дръм беше информиран, че Моребог може да не съзнава в каква опасност се намира. Онези, които са били първи, често изобщо не се замислят, че е възможно да бъде другояче. В този случай убеждението нямаше да помогне, но Смъртта му бе дала друго оръжие.

— Господарката на Дълбоките поля ми нареди да ви предам следното: „Ако не се съгласиш на този съюз, Моребог, няма да имам основание да ти простя за нахлуването в моето царство. Вече зная кои двама ми откраднаха устройството на Банса. Фактът, че впоследствие си бил измамен, ме кара да се отнасям към теб с известно съчувствие. Предлагам ти по-добра възможност за отмъщение. Ако откажеш, знай, че мястото ти на Меру вече не е недостъпно за мен. И аз ще дойда.“

Дръм зачака реакцията на Моребог, но никога не го бяха учили да разчита израженията на сепии. Посланието на Смъртта беше предизвикателство, а не обещание за незабавна гибел. Моребог все още се намираше под закрилата на своята божественост — думите на господарката на ентропията само му напомняха, че вече не е в пълна безопасност.

За Дръм, човек, който постоянно се сблъскваше със смъртни опасности и който някой ден със сигурност щеше да умре, тази заплаха бе зловеща. За Моребог, безсмъртен, който никога не се беше замислял за собствения си край, тя очевидно бе ужасяваща.

— Навярно ще успеем да се разберем. Кажи ми какво искат Смъртта и нейните съюзници.

Детективът му изложи плана и очерта ролята на Моребог в него. Докато говореше, пипалата на сепията възбудено помръдваха. Превърналият се в риба Куинан доплува по-близо до него.

„Успях — помисли си Дръм. — Само се надявам да не са толкова тежки, че да преобърнат лодката.“

Рандал Келси гледаше към развълнувания човешки поток, изсипващ се на онова, което допреди по-малко от седмица представляваше гола строителна площадка. Само два от зикуратите бяха истински сгради. Другите два бяха кухи макети. Единият от тях обаче имаше по-здрава носеща конструкция и на върха му Келси бе скрил даденото му от Бен Куинан прехвърлящо устройство.

Макети или не, зикуратите изглеждаха чудесно. Пълзящият жасмин, тропическите храсти и рози напомняха за вавилонските висящи градини. Бяха изкупили целия запас от хибискуси на фирмата, която им достави цветята, и сега червените, жълти, розови и бели фунийки пълзяха от саксии, наредени по стъпалата на псевдозикуратите. Колибрите вече ги бяха открили и прибавяха ярките си багри към декора.

Зрителите се настаниха на седалките пред двата макета. Между двете завършени сгради минаваше широк път — по него щеше да мине процесията към откритата храмова платформа, от която щеше да се ръководи церемонията.

Келси се радваше, че не е достатъчно високо в йерархията, за да му бъде отредено място на платформата. За да позволят на публиката да следи церемонията, там не бяха поставили дори навес. За сметка на това неговият пост на върха на зикурата предвидливо беше снабден (по негово нареждане) с двуметров хибискус, който все пак хвърляше някаква сянка. Не бе много, но Келси се благодареше и на това. Празникът в Калифорния обещаваше да е още по-горещ, отколкото онзи в Ню Йорк.

Копнееше за чаша от ледените плодови напитки, които продавачите предлагаха на публиката (по предложение на Ауд Араф — спокойната тълпа се контролира по-лесно), но такива неща се смятаха за недостойни. Онези от Вирту забравяха, че издръжливостта на хората не е безгранична (докато в същото време настояваха да бъдат задоволени собствените им нужди). Накрая стигнаха до компромис в скиптъра на всеки от жреците да бъде скрита малка бутилка с вода.

Келси отпи. Водата вече беше топла и имаше вкус на пластмаса. Той въздъхна. Този път поне нямаше глупави балони. Ако боговете повеляха, всичко щеше да е мирно, организирано и внушително.

Ако боговете повеляха.

Богове!

Нито в тази реалност, нито никоя друга съществуваше създание като Пиринчения павиан и след като накара влака да обещае, че този път ще се приближат до Меру без много шум, Джей изпитваше известно облекчение. Под трезвата си, рационална външност, която бе показвал пред света, баща му, реши той, трябва да си беше падал малко лекомислен. Иначе защо би дал на Пиринчения павиан такъв ексхибиционистки характер?