Роджър Зелазни - Донърджак

И Джей прати заповед всички воини да пеят, докато се сражават — дори с цената на известно забавяне. Макар и не чудотворен, резултатът беше категоричен.

— Унищожението не може да отговори на унищожение — отговорът е съзидание — убеден в правотата си каза той. — Аз съм син на Инженера — създател на Пиринчения павиан, програмист на сайтове, проектант на двореца пред нас. Бях само наполовина прав, като казах, че не бихме могли да използваме живи същества, за да защитим Смъртта. Но трябваше да осъзная, че макар нашите мъртви призраци да не могат да бъдат убити, същото се отнася и за враговете ни, тъй като са създадени от изхвърлените материали на това място и са докоснати от лъчистата мъглявина. Нужна ни е съзидателната сила на музиката, за да ги върнем отново там, откъдето идват.

Алис прекъсна дуета си с Дръм. Детективът продължи да пее с дрезгав, но изненадващо приятен глас.

— Нещо продължава да изсмуква силите ни, Джей.

— Тогава трябва да освободим двореца преди да сме останали сами и съвсем да сме прегракнали. Иска ми се по-добре да познавах вътрешния му план. Струва ми се глупаво да влезем през главната порта. Може би Дуби…

Мършавата маймуна не можеше да пее, но затова пък висеше на опашката си и хвърляше ексцентрични атрактори с четирите си крайника. От време на време похапваше от арсенала си и в резултат иначе тъмната й козина бе обсипана с помръдващи светлинки, напомнящи на блестящи бълхи.

— Съжалявам, Джей. Никога не съм прекарвал много време там. Идвах да докладвам, но обикновено стоях при теб.

От китката на Джей се обади гласът на Джон д’Арси Донърджак:

— Аз мога да ти помогна, Джей. В паметта ми са записани пълните планове на двореца, включително всички тайни проходи, скрити врати и прочее, които Джон проектира, защото се страхуваше, че ще бъдеш затворен вътре. Създаде ги, за да ти помогне да избягаш.

— Чудесно — със смях изпя момчето. — Надявам се, че няма да има нищо против да ги използваме, за да проникнем вътре, а не да избягаме. Да чуем какво можеш да ни кажеш.

Ударите по портата на голямата зала се бяха възобновили малко след началото на битката, но сега на онези, които ги слушаха, им се струваше, че свирят друга мелодия.

— Звучат отчаяно — отбеляза Трантоу. — Силите на, Джей изтласкват Антей от полето. Ако не успее да завладее двореца, всичките му огромни усилия ще отидат на вятъра.

Отговорът на Смъртта накара тъканта на качулката й да прошумоли, сякаш раздвижена от вятър.

— Каква ирония, че вратите и стените, които спират нашествието, в известен смисъл могат да се определят като братя на нашия враг. Но претенциите на Антей изхождат от мен, докато дворецът дължи стабилността си на Земея. Отхвърленият син отхвърля любимеца.

— Битките между братя — замислено рече Фекда — често са най-жестоки.

Силно изпращяване предшестваше шляпане на мокри крака по стъпалата.

— Идва — каза Смъртта, — а за разлика от силите на Джей, аз не мога да пея.

— Уви — изсъска Фекда, — аз сссъщо.

— Нито пък аз — присъедини се Трантоу. — Обаче мога да тръбя.

Мизар само нададе вой. Той внимателно захапа музикалната кутия със зъби и я остави в краката на Смъртта. Мършавата, скрита под качулка фигура я взе с бялата си ръка.

— Съмнявам се, че песните в това нещо са способни да омагьосат свирепия син на Земея, вярна моя хрътко, но ти поднасям своите благодарности.

Вътрешната врата не забави врага повече от няколко секунди. Тя се разцепи и пантите негодуващо изскърцаха. Иззад дъжда от трески се появи Антей и сякаш ескортирана от него, в стаята влезе Земея.

Антей продължаваше да е само неприятно за очите безформено петно лъчиста мъглявина. Сега той се преобрази от нещо четирикрако и бичеглаво в смътно хуманоидна фигура. Главата и шията му представляваха компактна заобленост, която се разделяше на две кръгли рамене, мускулести ръце, квадратно тяло и едва загатнати крака. Нямаше лице и коса, нито никакви други особености и повече от всичко друго приличаше на оцветено със зелено тебеширено очертание на труп на шофьор на камион.

Земея се беше проявила като едрогърда жена със закръглен задник, покрита само от водопад лъскава смарагдовозелена коса. Кожата й имаше цвят на какао, тук-там подчертана със зелено и розово. Обективно погледнато, тя бе прекрасна, но никой от онези, които я наблюдаваха, не изпитваше нещо друго освен страх и омраза.

— И така — каза тя, когато стана ясно, че никой друг няма да проговори, — най-после стигнахме до това. Не се ли чувстваш глупаво, че се съпротивляваше, стара Смърт? Всички тези усилия и хитрости, за да те постигне неизбежното.