Роджър Зелазни - Донърджак

— Неизбежното ли? — дрезгаво повтори Смъртта.

— Смъртта идва за всички ни. — Смехът на Земея бе сочен и богат. — Освен за безсмъртните богове.

— Аз се наредих сред тях — отвърна господарката на Дълбоките поля.

— И си сгрешила. Настъпи време за промяна във Вирту и Верите. Й едно от нещата, които няма да останат същите, е независимостта на господарката на ентропията. И сега, според извечната мечта, смъртта ще бъде поставена под властта на силите на живота и съзиданието.

— Прости ми, че не се радвам.

— Разбира се. Ти винаги си била кисела дъртофелница.

— Добре, Земея. Как възнамеряваш да приведеш в изпълнение тази смяна на караула?

— Твоята качулата роба ще облече моят син.

— Аз все още я нося.

— И аз така забелязах. Ще я предадеш ли доброволно?

— Мисля, че не.

— Жалко.

— За теб.

Мизар изръмжа — тракане на ръждиви консервени кутии, завързани за накъсана бодлива тел. Трантоу пристъпи от крак на крак, сякаш се разтърсваше планина. От оголените зъби на появилата се от деколтето на робата на Смъртта Фекда капеше отрова.

Антей заплашително пристъпи напред и замахна с ръце. От силата на унищожението се стичаха гъсти валма лъчиста мъглявина.

— До, ре, ми, фа, сол, ла, си, до! — Леки и сладостни, по-дълбоки и малко не в тон, чудотворни гласове се издигнаха в песен, музика в смълчания Дворец от кости на Смъртта.

Пиринчения павиан ги чу от бойното поле, разбра, че е негов ред, и активира записаната в паметта си музика.

— Кофата пробита е, скъпа Лайза, скъпа Лайза. Кофата пробита е, скъпа Лайза, пробита е.

Отвори се полирана плоскост от тъмен орех и отвътре се появиха Джей, Алис и Дръм — всички въоръжени, всички пеещи за пробити кофи и за тяхното запушване. Мъжете подеха парчето за нещастния Хенри, Алис изпя отговора на Лайза.

Онези призраци на бойното поле, които не бяха изчезнали, чуха песента (или безсмислицата) и с радост се присъединиха към нея. Силата на веселия ясен звук спря лъчистата мъглявина, която синът на Земея насочи към тях. Тя затрептя, но без да пречупва пространството, и започна да отслабва с всяка безплодна атака на Антей.

Господарката на ентропията остана невредима, Земея също, но богинята бе толкова смаяна от обрата на събитията, че забрави за сина си и той видимо се смали.

— Сине! — изпищя тя, но онова, което се канеше да каже, беше прекъснато от изпукването на ХФ-пушка.

Вирджиния Талънт изскочи от една ниша в отсрещния край на стаята, скрита зад тайна врата. Първите й няколко изстрела бяха насочени срещу проявлението на Земея, но останалите поразиха тялото на Антей. Жената зареди нов пълнител и продължи да стреля срещу него.

— Брусът сух е, скъпа Лайза, скъпа Лайза. Брусът сух е, скъпа Лайза, сух е.

Антей видимо отслабна, но не падна. Земея също.

— Съзиданието и хаосът не са достатъчни — промълви господарката на изгубените, — но мисля, че ми показаха какво ще се случи.

Тя се наведе и докосна пода под краката си. Ръката й потъна в него. Земея може и да беше отгатнала намеренията й, може и да възнамеряваше да й попречи, но хаотичните фактори, които Вирджиния изстрелваше срещу проявлението й, съчетани с постоянното разпадане на Антей, й дойдоха прекалено много. Богинята безсилно беснееше, докато господарката на ентропията се изправяше.

Върху дланта й лежеше изподраскана кутия от бял мрамор, прошарен с черни жилки. Тя я отвори и извади отвътре сияещ зелен предмет с големината и формата на костилка от праскова.

— Сине! — извика Смъртта и за миг придоби лицето и фигурата на Земея. — Дръж, сине!

Антей се пресегна и го хвана. Лъчистата му мъглявина обгърна сияещото семе на съзиданието и се разпръсна. В този момент дворецът се раздвижи, сякаш ставите му бяха започнали да пукат. Сепната, Вирджиния Талънт престана да презарежда ХФ-пушката си. Винтовете на пантите на тайната врата зад нея се развиха и тя падна.

— С вода, скъпи Хенри, скъпи Хенри, скъпи Хенри, с вода, скъпи Хенри, навлажни го с вода!

Антей замръзна. Макар че нямаше лице, нито изчистена форма, слепите му движения издаваха изненада. Край него падаха парчета мазилка и се разсипваха на прах. Тялото му се размърда като растение, търсещо светлина.

— На твоя Антей не му остана земя, върху която да стъпи, скъпа — любезно каза на Земея господарката на изгубените.

Едната стена хлътна навътре и щеше да падне, но Трантоу я подпря с чело. Без да престават да пеят, тримата човеци, се скриха под огромното му тяло. Смъртта продължаваше да говори и да се приближава към богинята.