Роджър Зелазни - Донърджак

— Нито на моя прекрасен дворец, уви, но краят е сигурен. — После се усмихна и засия с бяла светлина. — Смъртта идва за всички, даже за дръзките божества, които са нахлули в царството ми.

— Аз…

— И са нарушили правата ми.

Смъртта замахна към Антей и от топящата се лъчиста мъглявина слабо се чу гласът на Маркон, който приемаше предложената му смърт.

— Не можеш да отречеш това.

— Аз…

— Кучка такава! — изкрещя Вирджиния Талънт с глас, загубил всякаква женственост, и се хвърли напред, като ловко избягваше падащите греди и мазилка.

Джей престана да пее, за да извика: „Вирджиния, не!“, но гласът му не успя да проникне през яростта, която я носеше към богинята.

— Ти го уби, за да нахраниш това изчадие! — Вирджиния бясно замахна към Антей, който се бе превърнал в малка локва на пода.

— Убих го прекалено рано — отвърна Земея, като отбиваше ударите й. — Ако бях изчакала повече, Антей щеше да стане много по-силен.

Тя небрежно просна Вирджиния на пода. Плочките се пропукаха от силата на удара. Вирджиния се приповдигна на лакът и с треперещи ръце презареди и натисна спусъка, без да знае, че господарката на ентропията е вляла силите си в атаката й. Умирайки, тя видя как проявлението на Земея потръпва, започва да се разтваря и да се разпада на нелинеен код.

— Но кофата е пробита…

— Маркон — промълви Вирджиния и умря.

Ако не бяха Трантоу и Мизар, нито Джей, нито Алис щяха да успеят да се измъкнат от разпадащия се Дворец от кости. Донтът ги покриваше с тялото си и следваше Мизар, докато хрътката откриваше отвор след отвор сред развалините.

Едва избегнал срутилата се носеща греда, Дезмънд Дръм отзова виртобраза си обратно във Верите, като преди това извика, че ще ги чака в сайта на Юниън Стейшън. Смъртта, разбира се, не бе заплашена от унищожение, а Фекда се скри под качулката й.

Когато излязоха на бойното поле, разплаканата Алис се отдалечи — като едва успя да изрече, че отива да разкаже за случилото се на Пиринчения павиан и останалите призраци — и остави Джей сам със Смъртта. Макар че пред господарката на изгубените се опитваше да се държи с подобаващ кураж, той повече не можеше да сдържа сълзите си.

— Не скърби прекалено много за Вирджиния, Джей — с изненадваща нежност каза господарката на ентропията. — Тя беше виждала лъчистата мъглявина и повече не искаше да живее, саката във Верите, ограбена във Вирту. Запомни я с обич и не мисли, че решението й да сложи край на страданията си е признак на малодушие.

Джей с мъка овладя хлипането си.

— Значи вече я няма, нито тук, нито във Верите?

— Да. Тялото й във Верите беше разядено от болест. Когато умря Маркон, я поддържаше единствено желанието за мъст. Донякъде постигнала тази цел, тя си позволи да повярва, че нанесените й от Земея рани са фатални.

— Но това не е честно! Земея всъщност изобщо не пострада.

— Може да е пострадала повече, отколкото си мислим — почти човешки въздъхна господарката на изгубените. — Антей изчерпа огромна част от енергията й. ХФ-зарядите фрагментираха програмирането му и вашата песен не му позволи да използва лъчистата си мъглявина, за да изсмуче сила от собственото си унищожение, както правеше на бойното поле.

— Чудех се как го постига — рече Джей. — Разбирах, че е нещо свързано със съзиданието и унищожението, но…

— Песните — организираните звуци — не са естествени за Дълбоките поля, където всичко губи структурата си. За разлика от записите, вашата жива песен създаде структури и така възпря лъчистата мъглявина, чиято функция е тъкмо обратната.

— Радвам се, че сме помогнали.

Бял проблясък под качулката.

— Иска ми се да бяхте избрали по-хубава музика. Баща ти поне имаше вкус за такива неща.

— Следващия път.

— Следващата битка няма да е тук, Джей. Нито пък ще мога да я насочвам, макар че непряко ще помагам.

— Каква следваща битка?

— Нали възнамеряваш да попречиш на прехвърлянето? — сухо каза Смъртта. — Или искаш онези като Земея и самата мен да се възцарят във Верите?

— Имате право.

— Но първо, Джей д’Арси Донърджак, ти и твоите другари се нуждаете от почивка. Дълбоките поля са подходящо място за това, но уви, този път не мога да ти предложа легло. Най-добре се върнете в замъка Донърджак. Можем да поговорим друг път.

— Не зная дали ще мога да заспя — отвърна Джей.

— Чувала съм това и преди. Върви. Пак ще си поговорим.

Джей несръчно се поклони и закрачи към Пиринчения павиан. Докато вървеше, го следваше висок, пресеклив звук.