Роджър Зелазни - Донърджак

Острият слух на Мизар долови последните нареждания на Джей.

— Няма план, който да остане неизменен след първия сблъсък с противника. Затова няма да се опитвам да координирам нещата повече от непосредствената ни цел. Трябва да обезвредим детето на Земея — без неговата аура войската му ще се разпадне от само себе си.

— Да, момко, и онези, които водиш, ще се опитат да ти пробият път, за да го направиш.

— Добре — усмихна се Джей. — Не позволявай на никого да забрави, че тази чест се пада на мен.

— Ясно.

Малчо високо повдигна главата си в ръце. Вледеняващият му кръвта предсмъртен вой даде сигнал за атака. Надигнаха се викове „За Донърджак!“, разнесоха се вдъхновяващите думи на „Храбрата Шотландия“ и армията на Джей се хвърли напред.

Застанали на прозореца, от който се разкриваше най-добър изглед към полето, четири обсадени създания си позволиха да изпитат нещо като надежда.

— Нападат — отбеляза Трантоу, въпреки че това бе ясно на всички. — Силите на Антей изглеждат объркани, сякаш им е трудно да ги различат.

— Започвам да разбирам откъде може да е взел армията си — рече Смъртта. — Хитър план, но не могат за дълго да задържат полето. Едно изменение на параметрите на силите на Антей и те също ще бъдат отблъснати.

— Ние те подкрепяхме и се бихме за теб — каза Трантоу. — Имаш ли нещо против поне този път да не говориш със загадки?

Господарката на Дълбоките поля дрезгаво се засмя.

— Добре. Джей неволно е постъпил също като боговете, когато влизат в бой. В известен смисъл той си е измислил войска — но в този случай въображението не е само негово — то принадлежи на родовата памет на онова парче земя на острова на Дю, върху което Джон д’Арси Донърджак издигна замъка си. Казано просто, Джей е събрал армия от призраци.

— Призраци ли? — попита Фекда. — Как може да бъде победена войска от създания, които вече са мъртви?

— Като бъдат изхвърлени от това място, Фекда. Те не принадлежат на Вирту, всъщност не принадлежат и на Верите. Когато Земея осъзнае онова, което току-що разбрах аз…

Тя не каза нищо повече, защото не можеше да се каже нищо градивно. Междувременно на полето Джей наблюдаваше войските си и стигна до ужасно заключение.

— Алис — каза той, — би ли дошла за момент?

Повика нея не само защото се намираше най-близо, а защото знаеше, че момичето е опитен наблюдател. За разлика от Дръм, който търсеше само важните неща, тя притежаваше журналистическия талант да обхваща цялата картина и да я запомня, за да може да я анализира.

— Да, Джей? — Алис застана до него.

— Кажи ми какво виждаш.

Без да задава въпроси, тя превключи на репортерския си глас и започна да описва:

— В обширния участък между извитото тяло на Пиринчения павиан и огромния мрачен дворец на господарката на Дълбоките поля се води странна битка. Сглобени по-несръчно дори от хрътката Мизар, от останките се надигат човешки и механични фигури. Те не могат да устоят на острите мечове, които въртят призраците от замъка Донърджак, нито на ексцентричните атрактори. И все пак от всички, които падат, само малцина не се изправят отново. Война на безсмъртни срещу безсмъртни — или по-точно на неживи срещу неумиращи.

— Точно така! — каза Джей. — Трябва да разберем какао задържа падналите на земята.

— И — малко по-колебливо прибави Алис — защо внезапно собствените ни воини започват да изчезват. Току-що загубихме Малчо, а дамата от галерията избледня точно когато се канеше да хвърли ексцентричен атрактор. Ако продължава така, скоро ще останем без армия.

Джей наблюдаваше бойното поле и отчаяно се мъчеше да открие разликата между онези, чиито противници оставаха неподвижни, и другите, които само ги забавяха.

Призрачният кръстоносец бе сред първите редици. Той издигаше глас в песен, в едната си ръка стискаше меча, а в другата — веригата, и без да спира, сечеше враговете пред себе си. Дали кръстът му можеше да му осигурява някаква защита? Не. Имаше и други в подобни одежди, други, които носеха същото оръжие, други, които… В този момент му хрумна нещо и Джей се огледа, за да открие потвърждение на предположението си.

— Не мечовете — с невероятна почуда каза той, — а песните им повалят враговете!

— Песните ли? — повтори Алис и за миг се озадачи, но наблюдателната й природа не остана заблудена още дълго. — Имаш право, Джей!

— В Дълбоките поля няма музика — рече той, спомнил си онова, което му бяха разказвали Дуби и Мизар. — Затова господарката на изгубените толкова я цени и затова баща ми се е опитал да я умилостиви с песен!