Роджър Зелазни - Донърджак

Но нимфата на логическото дърво не можеше да обърне внимание на младежа, който скочи от локомотива, за да се приближи към нея. Тя се извиваше във въздуха, въртеше се й описваше спирали нагоре, сякаш се опитваше да се ориентира по звуци, които никой от останалите не бе в състояние да чуе.

— Майко? — извика Джей. — Ейрадис?

Яростните очи го изгледаха неразбиращо. Прозрачните криле се размахаха във въздуха, рибята опашка заплува срещу течения, които онези долу не можеха да видят. Тя продължаваше да се издига все по-нависоко.

— Мамо! Ейрадис? Мамо! — Гласът на Джей секна, защото създанието във въздуха явно отлиташе (или може би плуваше?) надалеч от тях. — Върни се! Мамо!

Тъмните очи отново погледнаха надолу към него. Този път те излъчваха едва забележим укор — или навярно съжаление, — а може би в тях нямаше нищо друго освен безразличие. С последно мощно размахване на криле и опашка детето на Първото слово се извиси толкова нависоко в небесата, че въздушното течение се превърна в река.

Тя се хвърли в тези морскозелени води и изчезна.

Джей се взираше след нея, сякаш силата на вниманието му можеше да я върне и той щеше да види до себе си тъмнокосата млада жена в ефирните одежди на кониак, която доскоро толкова спокойно приемаше за своята идеализирана майка. Но не се случи нищо подобно и онзи, когото видя до себе си, беше призрачният кръстоносец.

— Какво се случи, призрако?

— Ти призова онова, което някога е била, и тя се превърна в него. После я повика създателят й и Ейрадис нямаше друг избор, освен да му се покори.

— Какво е била някога?

— Всичко онова, за което се говори в заклинанието, момко. Връщай се във влака. Трябва да тръгваме, иначе ще ни пратят някое чудовище като онова преди малко. Не се съмнявам, че неговият създател е усетил изчезването му.

Джей със залитане го последва. Започваше да разбира.

— Майка ми е била като бащата на Алис, нещо, създадено от боговете на Вирту, така ли?

— Да. Не бих я нарекъл „нещо“, но според онова, което съм я слушал да разказва на кониак, наистина е било така.

— На кониак ли? Но нали тя беше кониак?

— Тя замени предишната, момко.

— Тогава кой е бил създател на майка ми? Небебог ли?

— Не. Струва ми се, онзи, когото наричат Моребог.

Без да чака инструкции, Пиринчения павиан потегли и започна да набира скорост. Покрай тях полетяха различни реалности: хиндуистки духове очакваха прераждане според житейските си дела, под лунния полумесец се отваряха ковчези и от тях изскачаха танцуващи скелети, пламтяха клади, излъчващи ужасна топлина, но без да изгарят гърчещите се тела, с които се хранеха. Алис леко докосна Джей по ръката.

— Тя не е мъртва, Джей. Небебог трябва да я е призовал поради същата причина, поради която му трябваше и Амбри.

— Но изобщо не ми е споменавала… — Джей замълча, повдигна ръка и повика гривната: — Ти знаеше ли нещо за това? Защо не ми попречи?

— Не знаех — отвърна гривната. — Както си спомняш, баща ти не включи в програмата ми цялата информация за Ейрадис.

Призрачният кръстоносец издрънча с веригата си, за да привлече вниманието на Джей.

— Мисля, че старият господар нямаше представа за произхода на Ейрадис.

— Невъзможно! Та те са били женени!

— Да, но това беше в много по-късен период от живота й. За него тя бе нимфата, която е срещал на романтични места във Вирту, а не жена, чието минало се е опитвал да научи.

— Мога да потвърдя последното — обади се гривната. — Във файловете ми е записан шокът му, когато разбрал, че любимата му е просто виртуално създание, обречено да бъде докоснато от лъчистата мъглявина.

— Как може да е знаел толкова малко? — попита Джей. — Той я е обичал!

— Така е — за пръв път проговори Дезмънд Дръм, — но любовта не гарантира точна информация. Всъщност тя почти винаги включва известна степен на сляпо доверие.

Джей може би щеше да се разплаче от разочарование и угризение, но локомотивът и вагоните на влака бяха пълни със създанията, които щяха да му помогнат да защити господарката на ентропията. Пък и не бе единственият, претърпял загуба в тази битка — а и тя изглеждаше далеч по-незначителна от загубата на Вирджиния или дори на Алис, която страдаше и заради мъката на майка си.

Алис имаше право. Не можеше да помогне на Ейрадис — поне засега. Ако я беше изложил на опасност, трябваше да положи още по-големи усилия, за да спаси господарката на Дълбоките поля. Смъртта бе загатнала, че проникването на онези от Меру в царството й ще й даде известна реципрочна власт над тях. Нейните действия със сигурност щяха да отвлекат вниманието на боговете от техните пионки.