Роджър Зелазни - Донърджак

Тя протегна на Алис фината си ръка, вече също толкова материална, колкото и в живота.

— Аз съм Ейрадис д’Арси Донърджак. Запознах се с родителите ти преди да се родиш. Дойдохме им на гости на същото това място. Как е Лидия?

Алис пое дланта й.

— Добре е, благодаря. Безпокоеше се за Амбри, но иначе е добре. В момента е във Верите.

— Искаш ли да видиш къщата? — попита Ейрадис. — Навярно ще е по-лесно, ако влакът на Джей мине по брега, отколкото през клисурите. Можем да го почакаме там.

— С удоволствие.

Тримата поеха към, океана, следвани от множество повече или по-малко материални призраци. Обратно на очакванията, те не се движеха безшумно, а пееха, смееха се и си разменяха шеги. Изглежда, бяха приели призрачния кръстоносец за свой неофициален водач и той подемаше песните, а после им акомпанираше с веригата си.

Къщата не се бе променила. Докато надзъртаха през прозорците и Ейрадис разказваше на Алис как са изглеждали навремето родителите й, за уравненията на Лидия и за натрапчивия вой на гайдата на Амбри в мъглата, изпод стрехата долетя дебел гълъб и кацна на ръката на момичето.

— О!

— Лидия използваше такава птица за куриер — спомни си Ейрадис. — Носи ли нещо?

— Под лентичката на крачето му е пъхнато парче хартия.

Алис внимателно го издърпа. Гълъбът отлетя на покрива и с наклонена настрани глава и доволно гукане се загледа в шумната тълпа, нахлула в уединения му дом.

— Какво пише? — попита Джей, когато Алис разви свитъка.

— Това е влаково разписание — момичето завъртя листа така, че да могат да го видят — и тази къща е обозначена като гара. Предполагам, че Пиринчения павиан е открил пътя дотук.

— Чудесно — с известно облекчение отвърна Джей. — Осигурихме войската и транспорта. Сега остава само да спечелим войната.

— Само ли? — сухо се подсмихна Дуби.

— Е, по един или друг начин, това е последното, което ни остана.

Надигна се вятър и почти преди да успеят да видят облака, предизвестяващ пристигането на Пиринчения павиан, влакът спря пред къщата и ги поздрави с кикот и залп от фойерверки. Дръм им махаше от локомотива и Вирджиния тъжно им се усмихваше.

— Готов ли си, Джей? — извика подигравателното маймунско лице.

— Готов съм! — отвърна момчето и се завъртя към шумната тълпа. — Всички да се качват! Всички да се качват за Дълбоките поля!

Песните на призраците, които изобщо не се оказаха призрачни песни, се носеха от Пиринчения павиан, докато влакът отново се спускаше към Дълбоките поля.

— „Този влак е обречен на слава…“

— „Ти тръгни по долния път, аз ще тръгна по горния…“

— „Когато очите на ирландката се усмихват…“

— „Бригадуун…“

Когато потеглиха, Пиринчения павиан запя с тях също толкова високо и фалшиво, колкото и всеки от шотландските духове, но щом релсите започнаха да се спускат към все по-ниски земи (много от тях имитации на адове, теологично обосновани или чисто фантастични), гласът на влака утихна и накрая замлъкна.

Седнал в локомотива и замислен за варианта на Дантевия „Ад“, през който току-що бяха минали, както и за бащиното му участие в програмирането на сайта, Джей д’Арси Донърджак забеляза промяната и щом Пиринчения павиан стана необичайно тих, го попита:

— Какво има, Павиане?

— По линията се усещат лоши вибрации, Джей. Мисля, че няма да успеем да стигнем до Дълбоките поля. Някой е препречил пътя.

— Господарката на изгубените или някой друг?

— Имам предчувствие, че е друг. Програмирането не е като онова, което съм срещал при предишните си идвания тук.

— Ще пострадаш ли, ако се блъснеш в него?

— Да.

— Тогава спри преди да стигнеш до препятствието. Ако се наложи, ще излезем с кирки и чукове и ще го разбием.

— Ясно, Джей. Може да не е аналог на физическа преграда, нали разбираш?

— Зная. Говорех образно — и може би оптимистично. Как е запасът ни от ексцентрични атрактори?

— Пълен догоре. Договорих се да отнеса няколко осиротели гронхи и стадни мишки в сайт приемник и в замяна те напълниха товарните ми вагони.

— Благодаря.

— De nada. Не ми харесва идеята да остана само с елементите от основното си проектиране. Ако мога да го предотвратя с малко самоинициативност…

— Въпреки това ти благодаря.

— Баща ти ме нарече „княз на марионетките“, но ми преряза конците и ме пусна на свобода, щом изпълних задачата, за която ме създаде. Винаги съм му бил признателен за това.

— Ще се върна при другите и ще им обясня положението — каза Джей. — Не се безпокой. Ще измислим нещо.