Роджър Зелазни - Донърджак

— А междувременно, „Eine kleine Nacht Musik“. Струва ми се подходяща, докато чакаме да видим дали няма да настъпи собствената ни малка нощ.

Джей д’Арси Донърджак призоваваше банши и се надяваше, че ще го чуе.

— Мамо! — викаше той, докато бродеше из горните етажи на замъка Донърджак. — Ейрадис! Кони… и така нататък! Мамо!

Започваше да преграква и чул виковете му от кухнята на замъка, Дак вече се безпокоеше за състоянието на разсъдъка му, когато се появи кониак. Както обикновено, тя носеше светла ефирна рокля, но този път воалът й бе отметнат назад и падаше на широки гънки върху раменете й.

— Да, Джей?

— Трябват ми призраците, мамо.

— Призраците ли? За какво са ти, сине?

— За да дойдат с мен в Дълбоките поля и да защитят господарката.

— Шегуваш се!

— Не, мамо, съвсем сериозен съм.

Той коленичи, изля съдържанието на бутилката уиски в няколко плитки чинийки и ги нареди на известно разстояние една от друга по коридора. После — с много по-голямо спокойствие, отколкото изпитваше — обясни на призрачната си майка положението във Вирту.

От време на време Ейрадис го прекъсваше, за да прескочи момент, който й беше известен, например природата на Тройния, също известен като Уорън Банса. Друг път му задаваше доизясняващи въпроси, например за Вирджиния Талънт. Но иначе го слушаше и докато разказваше, с периферното си зрение Джей Донърджак виждаше, че призраците на замъка Донърджак се събират около тях.

Сред тях имаше стари приятели като кръстоносеца и свещеника със завързани очи. Други, като Малчо и дамата от галерията, познаваше главно по по-зрелищните им ефекти. Някои никога не бе виждал — създания с шотландски полички, мечове и рошави бради, същества, облечени според модата на няколко епохи или в дрипи. Сакати или в цялото си призрачно тяло, те блуждаеха из галерията. Някои неспокойно шаваха, сякаш дори тази материализация им струваше ужасни усилия, но всички бяха насочили цялото си внимание към разказа му.

Защото ги бе привлякла неустоима сила — гласът на последния господар на замъка Донърджак, синът на Вирту и Верите, и той им обясняваше защо се нуждае от помощта им, за да защити онази, която повечето представители на човечеството смятаха за най-страшен враг на всичко, по-страшен даже от дяволите и демоните, защото делата на тези създания обикновено бяха незабележими, но всяко живо същество изпитва мъка, щом Смъртта отнеме любимите му и му остави само пустота и горчивата утеха на надеждата за нова среща в отвъдното.

— Ето защо са ми нужни те… вие — каза Джей и за пръв път се обърна към цялата си публика.

— Призоваваш ни да се включим в могъщ кръстоносен поход — отвърна онзи, който знаеше много за тези неща, и издрънча с веригата на глезена си. — И за такава благородна цел не мога да не дам всичко от себе си.

Разнесе се одобрително шумолене. Джей се окуражи, но трябваше да преодолее още едно препятствие. Той отново насочи вниманието си към тъмнокосата тъмноока жена, която го беше родила и която после бе отнесена преди да познае радостта, изтриваща спомена за родилните мъки.

— Пълнолунието току-що е отминало — каза момчето. — Можем ли да проникнем в Призрачните земи? Това е единственият начин да прехвърлим призраците в район, който граничи с Вирту. В момента Пиринчения павиан търси път, който ще му позволи да ни вземе оттам.

— Можем да опитаме — с все още малко неодобрителен глас отвърна Ейрадис. — Понякога винаги е пълнолуние. Тук всички са от толкова много различни минали епохи, че може би ще успеем да се прехвърлим.

— Тогава да се срещнем в тунелите, става ли? — предложи Джей. — Ще се спусна там веднага щом пристигне Алис. Тя можеше да тръгне с Пиринчения павиан, но настоя да се опита да мине през лунния портал.

— Добре, сине. Ще те чакаме там.

Призраците започнаха да изчезват, оставяйки след себе си едва доловим мирис на уиски и празни чинийки.

Дуби се обади от мястото, от което мълчаливо бе проследил срещата:

— Чудя се защо Алис реши да се прехвърли през портала.

— Чу я какво каза. Тя смята, че тялото й може да я защити.

— Но така рискува да бъде изцяло унищожена — отвърна Дуби.

— Вече обсъждахме тази възможност във влака — рязко му напомни Джей, — и щом е решила така, трябва да го приемем.

— Все пак ми се струва глупаво. Аз определено не бих рискувал кожата си, ако имах избор.

— Винаги можеш да останеш тук.

— Вече ти обясних. Това просто не ме устройва.

— Така твърдиш ти.