Ричард Морган - Вариант 13

Това не му помогна особено, когато Грей се усмихна.

— Здрасти, оонеецо.

Карл кимна и каза:

— Остави пистолета, Франк. Всичко свърши.

Грей се намръщи, сякаш обмисляше предложението му сериозно.

— Кой те праща? Джизъсленд?

— Брюксел. Пусни пистолета, Франк.

Но Грей дори не помръдна. Направо като холофилм на пауза. Дори смръщената му физиономия не се промени. Или пък се смръщи една идея повече, сякаш Грей се опитваше да проумее как, по дяволите, се е стигнало до това.

— Познавам те — внезапно каза той. — Марсо, нали? Онзи пич с лотарията?

„Остави го да говори.“

— Близко си. Марсалис. Новото ти лице ми харесва.

— Сериозно? — Огромният „Смит 61“ все така висеше хлабаво в ръката на Грей, ниско до бедрото. Карл се зачуди дали Грей още е с мрежа. Ако беше, щеше да има разлика в скоростта му, но не това беше истинският проблем. Истинският проблем беше свързаната с това разлика в поведението му. — Опитвам се да се впиша, сещаш се. Деру куи уа утареро.

— Не мисля така.

— Сериозно? — И бавната, многозначителна усмивка, която Карл се бе надявал да не види.

— Нямаше да те заковат, Франк. Това важи за всички ни и точно в това ни е проблемът. А и говориш японски с ужасен акцент. Ако искаш съвет от мен, по-добре ръси мъдрости на английски.

— Не искам, пич. — Усмивката се превърна в хилене. Започнал беше, плъзгаше се в цепнатината. — Не ти ща съвета.

— Защо не пуснеш пистолета, Франк?

— Списък с причини ли искаш, по дяволите?

— Франк. — Карл стоеше съвсем неподвижно. — Виж какво държа. Това е „Хааг“. Дори да ме простреляш, стига само да те одраскам, докато падам на пода. Свърши се, разбери. Защо не се опиташ поне да ограничиш щетите, да спасиш нещо?

— Като тебе ли? — Грей поклати глава. — Аз не съм ничие пале, оонеецо.

— О, я не се вдетинявай! — Внезапният гняв в собствения му глас го изненада. — Всички сме нечии палета. Щом искаш да умреш, давай, накарай ме и готово. На мен ми плащат еднакво, без значение как ще те доставя.

Грей видимо се напрегна.

— Мда, бас ловя, че ти плащат.

Карл се помъчи да се овладее. Вдигна успокоително лявата си ръка.

— Виж…

— Няма какво да гледам. — Безмилостно хилене. — Знам си бройката. Три евроченгета, двама щурмоваци от Джизъсленд. Мислиш, че не знам какво означава това ли?

— Сега става въпрос за Брюксел, човече. Щом си с мен, значи си под тяхна юрисдикция. Не е задължително да умираш. Ще те приберат, вярно, но…

— Да, ще ме приберат. Някога излежавал ли си присъда в лагер?

— Не. Но едва ли е по-лошо от Марс, а ти и без това отиваше там.

Грей поклати глава.

— Грешиш. На Марс ще съм свободен.

— Не е точно така, Франк.

Габи се хвърли с крясък към него.

Разстоянието между тях никак не беше голямо и тя го беше преминала наполовина, с вдигнати ръце и извити като на граблива птица пръсти, когато той я простреля. Пистолетът „Хааг“ издаде дълбок кашлящ звук и куршумът я удари някъде високо в дясното рамо. Завъртя я в пълен оборот и я събори върху Грей, който вече вдигаше своя „Смит 61“. Успя да стреля веднъж, оглушително в малката стая, и стената вляво от Карл се разхвърча на парчета. Оглушен, с надрани от отломките ухо и лице, Карл се метна тромаво настрани и стреля четири пъти. Грей залитна назад като засипан с крошета боксьор, удари се в отсрещната стена и се свлече по задник на пода. Пистолетът още беше в ръката му. Вдигна очи към Карл, който се приближи предпазливо, стреля още два пъти в гърдите му и остана така, с насочен пистолет, докато животът в очите на Грей не угасна.

Още една затворена биотехнологична сметка.

Габи се опита да стане и се подхлъзна на собствената си кръв. Раната на рамото й кървеше обилно, кръвта се стичаше по ръката й и попиваше в пъстрото килимче. Куршумите за пистолетите „Хааг“ бяха направени така, че да остават в тялото — стената зад Габи беше недокосната, — но причиняваха жестоки наранявания при влизането си в плътта. Тя вдигна очи към него; скимтеше тихичко, обзета от дива паника.

Карл поклати глава и каза на кечуа:

— Ще ида да повикам помощ.

После, в потока светлина, който се ливна през вратата, се обърна безшумно и я простреля в тила.

Арестуваха го естествено.

Привлечени от стрелбата, отряд бронирани мъже от охраната на лагера се придвижваха на прибежки по улицата, използваха прикритието на сградите и паркираните коли. Приличаха на ято бръмбари с човешки размери. Слънчевите лъчи се отразяваха в матовосините нагръдници и върховете на шлемовете им, в цевите на късите им бойни карабини. Не издаваха и звук — пак като бръмбари. По всяка вероятност снаряжението и екипировката им за борба с безредици — и те с логото на „ГХ“ — вървяха в пакет с индукционни микрофони и комуникационни връзки. Представи си го от тяхна гледна точка. Тихи напрегнати гласове по вътрешната връзка. Усилено от специалните очила зрение.