Ричард Морган - Вариант 13

— Пет сола.

Карл имаше само боливийски пари. Измъкна един кредит с логото на КОЛИН и го вдигна с два пръста.

— Това тука върви ли?

Тя го изгледа с досада и отиде да вземе машината. Карл провери колко е часът в горния ляв ъгъл на очилата си, после ги свали. Вече бяха минали на режим слабо осветление, но предвид онова, което предстоеше, той предпочиташе да има пряк визуален контакт. Остави шапката си на тезгяха и огледа небрежно помещението. Стараеше се да изглежда като човек, който не иска нищо, като човек, който се чувства у дома си.

На теория би трябвало да се обади на местния представител на ГХ още при пристигането си. Това беше изрично вписано в устава. Ала богатият му предишен опит, понякога лепкав от собствената му кръв, го беше научил да не го прави. Средностатистическият гражданин не питаеше топли чувства към онова, което символизираше Карл Марсалис, самото му съществуване отключваше враждебна реакция кажи-речи при всички, независимо от начина им на мислене. По-образованите прослойки осъждаха професията му като аморална на градинските си партита и по официалните вечери. На по-емоционално ниво битуваше всеобщо социално отвращение, което вървеше в комплект с етикета „чудовище“. А на едно още по-ниско ниво, яхнал отровната терминология на доклада „Якобсен“, но коренящ се в хормоналната тиня на инстинктите, глава надигаше рядко изричаният, но въпреки това съвсем реален ужас при мисълта, че въпреки всичко той все още е „един от тях“.

И още по-лошо, в очите на колониалните корпорации Карл беше ходеща лоша реклама. Лоша реклама и гарантирана финансова дупка. За да стане някой като Грей готов за транспортиране, „Гарод Хоркан“ влагаха тонове долари във вид на обучение от различен вид и мрежова биотехнология. Никой не би искал инвестиция от подобен мащаб да умре, като кръвта й изтече в прахта на високопланинско плато, и да цъфне във вестниците под заглавие с едър шрифт „Проблеми със сигурността в лагер на КОЛИН!“

Преди четири години се беше отбил при управителя на подобен лагер южно от Ла Пас да съобщи за целта на пристигането си и докато попълваше формуляри в административната сграда, плячката му незнайно как беше успяла да изчезне от хоризонта. Когато влезе в бараката, една паница със супа още вдигаше пара на масата в кухнята, даже лъжицата беше вътре. Задната врата беше отворена, отворен беше и един празен сандък до леглото в съседната стая. Онзи тип така и не изплува повече и Карл стигна до неохотното заключение, че най-вероятно вече е стигнал на Марс. Същото докладва и в Агенцията. Никой от КОЛИН не би потвърдил подобно запитване, така че изобщо не си направи труда да отправи такова.

След половин година една вечер съобщи за пристигането си на друг лагерен управител, но отказа да попълни формулярите предварително, в резултат на което при изхода на административната сграда го чакаха петима мъжаги с бейзболни бухалки. За щастие не бяха професионалисти и в тъмното си пречеха взаимно. Но докато измъкне една от бухалките и разгони останалите биячи, целият лагер беше вече на крак. По улиците плъзнаха факли и новината се разнесе мълниеносно — пристигнала е нова чернилка, аутсайдер някакъв, и се е сбил с някакви хора при административната сграда. Под толкова враждебни погледи Карл изобщо не си направи труда да тръгне да търси адреса на беглеца из улиците. Би било излишна проява на храброст, а и знаеше, че няма да намери никого.

Колкото до изхода от сбиването, и той беше в същата степен предсказуем. Въпреки множеството минувачи и неколцината откровени зяпачи изведнъж се оказа, че полезни очевидци на сбиването няма. Мъжът, когото Карл беше набил достатъчно, че да не може да избяга, мълчеше като риба, когато го питаха какво е предизвикало нападението. Управителят отхвърли категорично предложението на Карл да го разпита лично — не можело нито насаме, нито пред свидетели, имало медицински основания да му откаже. Само повтаряше, при това бавно, сякаш смяташе Карл за умствено недоразвит, че задържаният има права и че вече бил пострадал сериозно.

Карл — от бузата му течеше кръв и подозираше, че има поне един счупен пръст — само го погледна невярващо.

След тези и още една-две подобни случки уведомяваше лагерните управители за присъствието си едва след като си свършеше работата.

— Търся един стар приятел — каза сега на сервитьорката, когато тя се върна с машинката. Даде й кредита си от КОЛИН и я изчака да го прекара през четеца. — Казва се Родригес. Много е важно да го открия.