Ала паниката, предчувствието за надвиснала и неотвратима беда не я напускат. Усеща ги притъпени и настоятелни, като куче, което ръфа крайник, обезболен с местна упойка.
Обръща глава настрани и го вижда.
Залива я още една, по-силна вълна на облекчение — вижда нещо познато.
При едно пътуване до Европа е посетила Museo della Sindone в Торино и никога няма да забрави централния им експонат — измъчения образ, запечатан в плащаницата. Стояла е в сумрака от другата страна на бронираното стъкло сред почтителния шепот на вярващите. Атеист по убеждения, тя е изпитала странно вълнение при вида на лицето с остри черти и хлътнали страни, което я гледа от вакуумната камера. То й се е сторило свидетелство за човешко страдание, страдание, което прави на пух и прах претенциите за божественост и обезсмисля засвидетелстваната му почит. Поглеждаш лицето и оставаш поразен от упоритата, инатлива способност на органичния живот да оцелява, от вродената, озъбена съпротива, с която те е дарил дългият и трънлив път на еволюцията.
Все едно гледа същия човек. Тук, сега.
Подпрял се е на висок шкаф в ъгъла и я гледа: жилести ръце, скръстени пред мършави гърди, ребрата се четат дори през тениската, дълга права коса виси покрай тясно лице, още по-изпито заради болката и нуждата, които излъчва. Устата му е твърда линия, врязана между острата брадичка и тънкия нос. Изпъкнали скули, хлътнали страни под тях.
Сърцето й замира, после започва да се мята вяло в гърдите. Тя среща погледа на мъжа.
— Да не би… — И с тези думи съзнанието й се отваря за ужасната истина, която бързо го запълва до критичната точка, чудовищна истина, която умът й все още трескаво се мъчи да отхвърли. — Коляното ми ли е? Кракът ми?
Внезапно и незнайно откъде намира сили да се надигне на лакти и да погледне.
Видяното се сблъсква челно със спомените.
Писъкът си пробива път през гърлото й като дрелка и разкъсва за миг плътната паяжина на опиатите. Няма как да знае колко слабо е прозвучал викът й в студените измерения на лазарета, но вътре в нея крясъкът сякаш разкъсва тъпанчетата й и разкритието, което идва с него, спуска пред очите й черна пелена, която всеки миг ще я засмуче докрай в мрака си. Знае, че писъкът не е заради онова, което вижда.
Не е заради грижливо бинтования чукан на дясното й бедро, което свършва двайсетина сантиметра под хълбока — не е това.
Не е заради внезапното осъзнаване, че болката в коляното е фантомна болка в крайник, който вече не й принадлежи — не е това.
Пищи заради спомена.
Споменът за носилката, която се движи по-тихия коридор, после лекото подрусване, когато завива към лазарета, а после, през воала на опиатната мъгла, пронизителният писък на хирургическия трион, по-ниският стържещ звук, когато трионът захапва костта, и тихото съскане на обгарящия лазер накрая. Споменът за последния път и влудяващото, смразяващо осъзнаване, че ще се случи отново.
— Не — изхърква тя. — Моля ви.
Дългопръста ръка притиска топло челото й. Образът от Торинската плащаница надвисва над нея.
— Шшшш… корморанът знае защо…
Движение привлича погледа й. От спомените си знае какво е. Потайните движения на разгъващите се паякообразни ръце, когато автохирургът се събужда.
Грейнала стомана…
Преди всичко друго, трудните уроци на това столетие ни научиха, че трябва да има постоянен контрол и ефективни ограничителни методи и че родените от тази необходимост законоопазващи институции трябва да работят с невиждана досега степен на интегритет и себеотдаване.
Докладът „Якобсен“, август 2091
Най-накрая откри Грей в един лагер за предмарсова подготовка оттатък боливийската граница с Перу. Криеше се зад евтина лицева операция и фалшивото име Родригес. Само по себе си това не беше лошо прикритие и сигурно би издържало стандартна проверка. Проверките в подготвителните лагери си бяха спечелили лоша слава — истината беше, че тук не им пукаше много кой си бил, преди да подпишеш договора. Все пак имаше няколко очевидни признака, които насочваха посветените по вярната следа, и Карл — с методична целенасоченост, която започваше да прилича на отчаяние — ги търсеше вече от седмици. Знаеше, че Грей е някъде горе, в алтиплано, високите плата на Андите, защото следата водеше натам след Богота и защото къде другаде в края на краищата би избягал един вариант тринайсет. Знаеше го, знаеше също, че е само въпрос на време следата да се появи и някой да съобщи където трябва. Освен това си даваше сметка, че при всичките подготвителни програми, никнещи с невиждана бързина, за да посрещнат растящото търсене, времето работи за другия. Нещо трябваше да изскочи, при това скоро, иначе Грей щеше да изчезне, а Карл да се прости с наградата си.
Читать дальше