Ричард Морган - Вариант 13

Патрулният камион наби спирачки и задната врата се отвори тежко. Заля ги острата слънчева светлина на големите надморски височини, а с нея дойдоха звуците и миризмите на лагера. Викове на кечуа с познатата му неиспанска мелодика, надвикваха се с шума на машините. Гласът на английскоговорещ вносен робот заглуши всичко останало: „машина на заден ход, машина на заден ход“. Отнякъде долиташе музика, местни фолклорни вокали, миксирани в убийствен танцувален ритъм. И през вонята на машинно масло и пластмаси се довя апетитната миризма на месо — някой печеше мръвки на грил с дървени въглища. Стори му се, че различава и звука на ротори в далечината.

Войниците се изсипаха от камиона, повлекли раниците и оръжията си. Карл ги изчака, слезе последен и се огледа зад прикритието на шумната им глъч. Камионът беше спрял на всементен плац срещу два прашни автобуса с табелки за Куско и Арекипа. Имаше нещо като терминал, недостроен, а зад него, нагоре по възвишението, се простираше лагер „Гарод Хоркан №9“: сглобяеми едноетажни бараки и стерилни, пресичащи се под прав ъгъл улици. На всеки няколко пресечки се вееха белезникавите корпоративни знамена с преплетените букви I и X в кръг от звезди. През неостъклените все още прозорци на терминала Карл мярна хора с гащеризони и същото лого, отпечатано на гърба и на гърдите.

„Проклети корпоративни градчета.“

Заключи раницата си в гардеробче в терминала, попита един чистач в гащеризон за посоката и излезе на слънце. Долу, в основата на планинското възвишение, езерото Титикака грееше в яркосиньо, чак да те заболят очите. Карл си сложи умните очила „Цебе“, сложи си и опърпаната кожена перуанска шапка и тръгна нагоре към музиката. Защитата беше продиктувана по-скоро от желанието му да се слее с местния колорит, отколкото от необходимост — кожата му беше тъмна по рождение и достатъчно обрулена, за да не го притеснява слънцето, но пък очилата и шапката щяха да прикрият отчасти лицето му. Чернокожи лица не се срещаха често в тукашните лагери, а имаше вероятност, макар и малка, Грей да е пратил някой да наблюдава терминала. Колкото по-малко изпъкваше, толкова по-добре.

Две пресечки по-нагоре откри каквото търсеше. Барака, два пъти по-голяма от останалите, през прозорците със затворени капаци и широко отворената двойна врата се изливаше ритъмът на миксиран фолклор. Стените бяха облепени със стари и нови афиши на местни групи, а от двете страни на вратата се мъдреха рекламни екрани, показваха нечия странна представа за нощния живот на Карибите. Плаж с бял пясък и палми, окичени с лампички. Млади креолки по бански стискаха вещо бутилки бира и въртяха бедра под звуците на музика, която не се чуваше, в компанията на мъже със също толкова европейски вид. Като се изключеха музикантите — които лудуваха веселяшката на заден план, далеч от жените — никой от останалите не беше с кожа по-тъмна от чаша разреден скоч.

Карл поклати развеселено глава и влезе.

Вътре музиката беше по-силна, но не и непоносима. Таванът беше на височината на втория етаж и празното пространство между пластмасовите греди всмукваше музиката нагоре: На една маса в ъгъла трима мъже и една жена играеха на карти. Не изглеждаше шумът да им пречи да си обявяват залозите. Разговорите по другите маси бяха като фоново жужене. Светлина влизаше от вратата и през решетестите капаци. Чертаеше насечени сенки по пода, но не проникваше надалеч и ако погледнеш директно към светлите участъци, а после бързо отклониш поглед, останалата част от помещението си беше направо сумрачна.

В дъното на бара с формата на бумеранг, направен от занитени ламаринени плоскости, седяха неколцина клиенти и пиеха. Барът беше доста далеч от прозорците и охладителните витрини с бира покрай стената отзад грееха с мека светлина. До витрините имаше втора врата, отворена към слабо осветено кухненско помещение, очевидно празно и неизползвано. Видимият персонал се състоеше от трътлеста сервитьорка, която се влачеше между масите и обираше празните шишета и чаши. Карл я проследи с поглед, после тръгна след нея към бара.

Настигна я точно когато оставяше подноса с празната стъклария на плота и каза на кечуа:

— „Ред Страйп“. Без чаша.

Тя мина зад бара, без да обели и дума, извади бутилката и се изправи. Държеше я почти като младичките креолки на рекламните екрани до вратата. Отвори я с отработен жест с ръждясалата отварачка, която висеше на връв от колана й, и я тупна на бара.