Ричард Морган - Вариант 13

— Ще трябва да удостоверите, че сте ги получили — каза сърдито.

Нещата му бяха прибрани в широка четиридесет сантиметра изолационна лента, всяко в здравата хватка на вакуумнозапечатан найлон. Карл взе лентата и я разви на бюрото да провери дали всичко е налице. Посочи ключа и каза:

— Това е от гардеробче в терминала. Раницата ми е там.

— Можете да си я вземете на път към хеликоптера — каза Бейли и му размаха нетърпеливо разписката за получените вещи. — Хората ми ще ви придружат.

Карл взе формуляра и го сложи на бюрото, махна предпазната лепенка от холорекордера в ъгълчето и се наведе по-близо.

— Карл Марсалис, ИН с810др576 — започна да изрежда до болка познатата поредица цифри и букви. — Разрешителен код по АГЛОН 31-нефрит. С настоящото удостоверявам, че предметите в прилежащия списък са пълният набор лична собственост, отнета ми от лагерната охрана на осемнадесети юни 2107 и впоследствие върната, на съща дата.

Положи палец върху диска, за да го подпечата, и плъзна формуляра по бюрото. Докато рецитираше удостоверението, го бе обзело странно усещане — изведнъж започна да не му стига въздух, сякаш във вакуума на прозрачния найлон беше затворен самият той, а не вещите му.

„Повече не искам да правя това.“

Не, имаше нещо друго. Вдигна поглед и видя как го гледат Бейли и двете момчета от охраната.

„Повече не искам да бъда това.“

Така.

Хеликоптерът се издигна над лагера, заходи в широк вираж над блестящото синьо на езерото, после продължи надолу, през голата красота на планината от платото към Арекипа. Този тип хеликоптери имаха умни навигационни системи, поддържащи сателитен модел на терена и метеорологичните условия в реално време, което означаваше, че машината на практика лети сама. Въпреки това пилотът не му каза и една дума до края на полета. Карл седеше сам в пасажерското отделение, зяпаше пейзажа долу и лениво го наслагваше върху спомените си за Марс. Приликите се набиваха на око, но в крайна сметка това тук беше родният свят, с небесносиньото небе горе, широкия хоризонт на голяма планета напред и бавната позната тежест на пълно же, която ти дърпа кокалите надолу.

„Не на заместителите“. Призиви от политическите емисии на Първа земна партия. „Не се поддавайте на корпоративната реклама. Нека краката ви са стъпили здраво на земята. Борете се за един по-добър живот ТУК и един по-добър свят СЕГА.“

На летището в Арекипа използва акредитивните си писма от АГЛОН, за да си осигури място в спална класа за следващия директен плосколинеен полет на „Делта“ до Маями. Би предпочел да пътува суборбитално, но за тази цел трябваше да иде до Лима, а това едва ли си струваше забавянето и допълнителните разправии. Така поне щеше да си почине малко. До полета оставаше почти час, така че той си купи кодеин без рецепта, взе два пъти повече от препоръчителната доза и преглътна хапчетата с някакво безалкохолно от магазина на „Буенос Айрес Бийф Ко“ в терминала за заминаващи. Изяде приготвената по лиценз храна, застанал пред огромните прозорци с изглед към пистите, но почти не усети вкуса й: взираше се в заснежения вулканичен конус на Ел Мисти и се питаше дали пък наистина няма нещо друго, с което да си изкарва прехраната.

„Има бе. Иди да приказваш със Зули, като се прибереш, може пък да търси портиер за делничните дни.“

Горчива усмивка. Викаха пътниците за неговия полет. Карл дояде изстиналия пампабургер, избърса си пръстите и тръгна.

По време на полета до Маями спа зле, тормозен от сънища за тихите коридори на „Фелипе Суза“ и смътния ужас, че призракът на Габи се носи след него в нискогравитационната тишина: лицето й бе спокойно и непокътнато въпреки изстрела, който я беше убил, само мозъкът й изтичаше на тъмни бавни капки през дупката, която беше отворил в тила й. Вариации по тема, но нищо ново на практика — само дето обикновено друга жена се носеше зад него в изоставения космически кораб, наблизо, но без да го докосва, и шепнеше в ухото му, едва доловимо в мъртвешкия вой на тишината.

Събуди се рязко, плувнал в пот, стреснат от пилота, който тъкмо съобщаваше, че започват спускане към Маями и че летището е затворено от съображения за сигурност, поради което в обозримо бъдеще нямало да има свързващи полети. Информация за възможно настаняване в хотелите около летището можело да бъде получена чрез…

„Мамка му!“

Суборбиталната совалка на „Върджин“ щеше да го отнесе в небето над Лондон само четиридесет и пет минути, след като излетеше от Маями. Щеше да си е у дома, преди в „Банърс“ да са приели последните поръчки, и после в собственото си легло в апартамента си в Крауч Енд. Сигурно щеше да спи до късно на следващата сутрин, да се събуди от песните на птиците пред прозореца и разсеяната от облаци слънчева светлина, процеждаща се през лъскавия листак на дърветата отпред. Най-сетне щеше да се наслади по-продължително на британското лято — с раната в хълбока му Агенцията нямаше къде да мърда — с целия Атлантически океан между себе си и емоционалната топография на подготвителния лагер.