Ричард Морган - Вариант 13

„Става.“

Хукна след нея.

По време на сбиването мрежата се беше активирала на максимален режим. Сега го изпълваше, топла като слънцето, и болката в хълбока му избледня до бегъл спомен и смътното усещане, че му тече кръв. Зрението му се изостри и се фокусира върху бягащата жена, периферните образи се размазаха. Тя свърна наляво, извън полезрението му. Карл вече беше скъсил дистанцията с една трета. Стигна до ъгъла и зави — уличката беше толкова тясна, че раменете му отъркваха стените. Небоядисани стени на сглобяеми бараки с малки високо разположени прозорци, пластмасови панели и рамки, захвърлени кутийки от безалкохолно и бира в прахоляка. Спъна се в нещо. Габи завиваше надясно. Едва ли се беше сетила да погледне назад.

Карл стигна до следващия ъгъл и спря. Потисна желанието си да надникне. Габи беше завила надясно, на широка улица, настлана с всемент и пълна с хора. Карл клекна, извади умните си очила и надзърна зад ъгъла на височината на коленете си. Вече не му се налагаше да примижава на ярката светлина и почти веднага видя Габи: тя бързаше през тълпата. Поглеждаше през рамо, но си личеше, че не го е забелязала. Не бързаше като човек, обзет от внезапна паника, просто си пое дълбоко дъх и тръгна с широка крачка. Карл изчака да се отдалечи на петдесетина метра и я последва, леко приведен, за да не му стърчи главата. Особената му походка му спечели един-два учудени погледа, но никой не го заговори, и което беше по-важно, никой не направи коментар на глас.

Разполагаше с десетина минути, подсказа му мрежата. Толкова време беше необходимо мълвата за сбиването в бара да стигне до някой от управата на лагера и този някой да вдигне хеликоптер над правите улици на „Гарод Хоркан № 9“. Ако дотогава не откриеше беглеца, край на играта.

След три пресечки Габи пресече улицата и влезе в едноетажна барака. Карл я видя как вади матовосивия правоъгълник на картата-ключ от джоба на дънките си и я прокарва през ключалката. Вратата се отвори и тя хлътна вътре. Карл беше твърде далеч, за да различи табелка с номер или име, но пък пред бараката имаше няколко висящи саксии с разцъфнал в жълто кактус. Карл изтича до бараката, мушна се в алеята, която я делеше от съседната, и мина отзад. Намери незаключен прозорец на тоалетна, отвори го и се прехвърли вътре. Раната му напомни за себе си — срязаните мускули се търкаха едни в други по непредвиден от природата начин. За една бройка да стъпи в тоалетната чиния, но успя да отскочи навреме встрани, клекна до вратата и се намръщи от болка.

През тънката като хартия стена се чуваха гласове. Звукоизолацията на сглобяемите бараки беше подобрена значително през последните години, но само на външните стени. Ако човек искаше същото и за вътрешните, трябваше да се бръкне. „ГХ“ определено не биха включили подобна екстра в основния пакет, а наемателят на тази барака, Габи или Грей, очевидно не беше платил за въпросното подобрение. Чуваше се гласът на жената, а после прозвуча и друг, Карл го познаваше от аудиофайла в досието.

— Тъпа шибана кучка! Защо дойде тука ма?

— Аз… Ти… — Гласът й пресекна от обида. — Да те предупредя.

— Да бе! И той ти е по петите. Глупачка смотана!

Плющене на силен шамар. Карл чу ахването на жената и нищо друго. Или беше много корава мацка, или беше свикнала да я бият. Или и двете. Той натисна леко дръжката, открехна вратата и надникна. Нещо се стрелна пред тясната пролука — вдигната в някакъв жест ръка, появи се и изчезна толкова бързо, че Карл не видя дали онзи държи оръжие, или не. Посегна под якето си за пистолета „Хааг“. Нещо тежко се прекатури с трясък в съседната стая.

— Сигурно всеки момент ще цъфне, оставил те е да стигнеш дотук, за да те проследи. Празноглава фуста такава, как можа да…

„Сега!“

Карл блъсна вратата и скочи в малката стая. Подът бе застлан с килимчета в ярки цветове. Грей беше извърнат наполовина, надвиснал над свилата се жена, която беше съборила саксия с някакво високо растение до входната врата, докато се бе отдръпвала. Бузата й бе пламнала от шамара. В стаята имаше и други цветя, плюс евтина рисувана керамика и перуански икони по лавиците, малка статуетка на някакъв светец и испанска молитва, избродирана и сложена в рамка на една от стените. Очевидно това беше жилището на Габи.

Постара се гласът му да звучи твърдо и спокойно.

— Край, Франк. Играта свърши.

Грей се обърна бавно, предпазливо и… по дяволите, да, имаше оръжие, огромен черен пищов, истинско оръдие, заварено сякаш за дясната му ръка. Една миниатюрна част от съзнанието на Карл, неподвластна на мрежата и на бетамиелина, който се лееше на вълни из останалата част на тялото и мозъка му, идентифицира пистолета като оръжието на престъплението, „Смит 61“, без гилзи. На повече от четиридесет години, но казваха, можеш да оставиш тоя пищак в орбита, да направиш една обиколка на Земята, да си го прибереш и той пак ще убива, все едно току-що е слязъл от конвейера. За пръв път от доста време Карл изпита благодарност за хладната тежест на хаага в собствената си ръка.