Ричард Морган - Вариант 13

Сега тя пушеше, свела поглед към Ночера, все едно гледаше нещо, което току-що е изтекло от торните резервоари.

— Днес май наистина си по-гаден от обикновено — каза и се обърна към Скот. — Искаш ли да пием по кафе на кея?

— Ъъ, двамата с теб имаш предвид? — Скот скочи, щом тя кимна утвърдително. — Ами да. Добре. Супер.

— Ъъ, ъъ, със, ъъ, с теб? — изхили се Ночера и подбели очи, все едно припада от вълнение. Извади отнякъде преувеличен джизъслендски акцент, както говореха в комедийните сериали по мрежата, и продължи: — Въх, скъпъ, мож ли отказа човек на такваз госпойца. Ъммм, слава, ъммм, слава на милостивия Господ Бог наш.

Скот стисна юмруци. У дома беше участвал в достатъчно сбивания и знаеше, че не го бива много по тази част — за разлика от Ночера, което си личеше от пръв поглед. Беше виждал белезите, когато той обличаше и събличаше водолазния костюм, усетил го беше в стойката му и в неприкритото предизвикателство на лошите му очи. Напомняше му за по-големия брат на Джак Маккензи, онзи, който се беше записал в армията на шестнайсет години и година по-късно се върна у дома загорял от слънцето и с колекция от войнишки истории за места, които никой не беше и чувал.

Въпреки това превъзходството, което Ночера демонстрираше само защото е гражданин на Ръба, вече беше непоносимо и той…

Рен застана помежду им, преди Скот да е осъзнал напълно какво се готви да направи.

— Казах кафе, Скот. Не счупен нос. — И кимна към вратата. — Хайде. Остави го тоя онанист.

— Все ще е по-приятно от това да легна с теб, Рен. — Ночера, без да става от стола си и все така ухилен, се наведе да погледне Скот покрай задника на Рен. — Казвам ти, хлапе, такива като нея ги познавам като петте си пръста. Бил съм им между краката и знам как миришат. Казвам ти, по ще ти е кеф сам да се оправиш.

Скот скочи с вдигнати юмруци. Поредното изчервяване нахлу през него като приливна вълна, сгорещи бузите му, чак корените на косата го засърбяха. Видя как усмивката се смъква от лицето на Ночера, заменена от внезапен интерес. Ночера смъкна лениво крака от конзолата и Скот разбра, че здравата ще го наритат, но какво пък, майната му…

И изведнъж се озова плътно притиснат към Рен. Чистата миризма на още влажната й коса, топлината на кожата и меките извивки — току под носа му. А после тя го бутна решително към вратата. И никак не изглеждаше доволна.

— Излез — каза му, твърдо като ръката й на гърдите му. — Чакай ме горе.

Той тръгна с леко залитане, срамът и облекчението пулсираха в сърцето му в приблизително еднакви количества. Вратата зад него се затвори и заглуши подигравателната забележка на Ночера до едва доловимо мърморене. Рен го прекъсна гневно. Искаше му се да остане и да чуе какво ще си кажат, но…

Тръгна тихо по осветения с електрически крушки метален коридор, качи се по тракащата метална стълба до горните офиси и излезе под късното следобедно слънце. Все още беше задъхан. Застана до парапета на един от подстъпите към кея и стисна с две ръце преплетените въглеродни фибри, сякаш можеше да ги скърши. Сведе поглед към побелелите си кокалчета.

„… шибаният Ночера, шибани задници от Ръба, шибано място…“

Само че той го знаеше още преди, напомни му една малка и спокойна част вътре в него. Винаги бе знаел какво ще е. Знаеше, защото чичо му Джед, който беше ходил в Ръба още преди Скот да се роди, му беше разказал всичко. И пастор Уилям му го беше казвал, с гневни, подплатени с адски огън изречения. Майка му пък плачеше и му го повтаряше безброй пъти. Приятелите му го предупреждаваха през смях.

Всички му го казваха, защото всички знаеха какво мислят безбожниците от Ръба за републиканците. Тежък труд и омраза, само това щели да му предложат. Щели да го използват и да го презират и ако не го спипали имиграционните служби, щели да го спипат лихварите и мафиотските банди. Нямало да има никакви права, никой, към когото да се обърне за помощ. Щял да е едно нищо, по-малко от нищо дори, един от мълчаливите черноработници, които са по-евтини от машини, по-тихи, по-невзискателни и по-ефикасни от тях, иначе — фрас! — средностатистическият гражданин на Ръба, свикнал с високите технологии и високото си самочувствие, просто ги бракувал и ги заменял с нещо, което ще върши същата работа по-бързо, по-евтино, по-добре.

„И въпреки това не ти казвам да не отиваш“. Джед, седмица преди Скот да избяга, се облегна до него на дървената ограда и се загледа в залеза, оцапал небето над планината. Тогава Джед не го знаеше, но Скот вече беше оставил капарото на човека в Бозман, който щеше да му уреди прехвърлянето през границата. Щеше да потегли с камиона, който тръгваше следващия вторник. „Не ти казвам да не отиваш, защото и тук не те чака нищо по-добро. Хората мразят Ръба, и не без основание, но там има възможности, каквито тук няма да видиш и до края на отредените ти от Бога дни. Там парите не са в застой като тук. Там те още се движат, а животът не е класифициран и неподлежащ на промяна. Там можеш да надушиш парите и да тръгнеш по дирята им. Ако имаш късмет, може и да постигнеш нещо в живота си. А ако се задържиш за по-дълго, ако станеш легален и създадеш семейство, децата ти ще имат още подобри възможности. Не знам дали знаеш, но в Ръба образованието е безплатно. Наистина безплатно, и добро при това, а не простотиите, на които учат децата тук.“