Ричард Морган - Вариант 13

— Това е гринго бе! — възкликна Мигел.

— Дали…

— Не знам. Казаха ни да внимаваме за чернокож, а не за гринго с две мулета. Може да е някой от университета. Там има много северняци, тестват разни работи, дето после ще ходят на Марс.

И наистина, мулетата бяха натоварени с малки контейнери — примигваха метално под косите лъчи на слънцето.

— Да, ама тука няма начин да ги тества, брато — каза Лучо и свали пушката от рамото си с младежки ентусиазъм. Щракна затвора да вкара патрон в цевта и мина напред. Мигел примижа отегчено.

— Остави го да се приближи. Няма смисъл да го пресрещаш, а и от онази страна на моста е много тясно да го претърсваш. Нека дойде отсам и тогава ще видим кой е и ще го натирим по обратния път.

Но когато стигна до моста, мъжът не тръгна веднага по него. Вместо това спря и прати напред едно от мулетата. Животното мина спокойно. Мъжът с шапката пък зарови из джобовете си и после почна да пристяга каишите на другото муле.

— Наистина е мулето на Сумарива — каза Лучо, когато животното стигна края на моста, подмина ги и спря на твърда земя до речния бряг да чака господаря си. — Мислиш ли, че би го дал просто така на някого?

— Срещу достатъчно мангизи що не? Ти не би ли го дал? — Мигел мина на испански и повиши глас: — Хей, ти, не можеш да идваш тук. Това е частна собственост.

Човекът от другата страна на моста помаха с ръка и отвърна на кечуа:

— Чакайте де, чакайте…

И поведе другото муле по моста. Шапката засенчваше лицето му.

— Стой тук — каза Мигел на момчето. Езикът го беше стреснал — досега не беше срещал гринго, който да говори кечуа. — Ще ида да видя за какво става въпрос.

— Да съобщя ли в базата?

Мигел погледна мулето, което си стоеше до тях като най-обикновеното нещо на света и ги гледаше с големите си влажни очи, и изръмжа нетърпеливо:

— Няма нужда. Така или иначе ще чуят, ако се наложи да застреляме този тип.

Но все пак свали пушката от рамото си и тръгна да пресрещне новодошлия с кълбо от смътна тревога в стомаха. Забави крачка, когато бързо скъсяващото се помежду им разстояние се сви до няколко метра. Някъде към средата на моста се закова на място и също вкара патрон в цевта.

При сухото изщракване на затвора непознатият спря.

— Спри — каза Мигел на кечуа. — Не ме ли чу бе? Оттатък моста е частна собственост.

— Знам.

— Ми тогава за чий си дошъл?

— Да видя вещицата.

И непознатият вдигна глава, така че Мигел да види лицето му. И чак сега Мигел осъзна, че е направил грешка. Бялото; което бяха зърнали под периферията на шапката, докато непознатият слизаше по пътеката, се оказа гъсто като паста за зъби и неестествено, нанесено неравномерно върху лицето му в неумело подобие на клоунска маска или като полуразтопена близалка-череп за Деня на мъртвите. Очите бяха тъмни и безстрастни и го гледаха от разтичащото се бяло лице с нечовешкото безразличие на двуцевна пушка.

„Пистако.“

Остана му време само за тази ужасяваща мисъл, преди нещо да избухне зад него като серия самозапалили се фойерверки. Той замръзна, неспособен да реши накъде да погледне, а после дългото прашно палто се разтвори и Мигел зърна за миг някакво грозно късо оръжие в ръцете на страховития pistaco.

Дълбока гърлена кашлица; злобен разтърсващ вой.

А после остана само ударът, усещането, че го дръпват рязко назад, небе за част от секундата, стръмните стени на каньона, килнати под неестествен ъгъл… и всичко изчезна.

Карл Марсалис хукна покрай останките от първия стрелец, скъси разстоянието до втория, докато той още вдигаше пушката си. Младежът стреля твърде рано, от хълбок, и изстрелът се отплесна безнадеждно встрани. И да имаше някакви бойни умения, паниката ги помете безвъзвратно, подкладена от задействаните дистанционно фойерверки в самарите на мулето и кървавата смърт на другия пазач. Карл стреля в движение, твърде отдалеч, та харпунът за акули да нанесе сериозно поражение, но момчето подскочи и залитна от няколкото осколки, които намериха целта си.

Не беше идеалното оръжие за случая, а и извън водата беше твърде тежко и неповратливо. Наложило се беше да преметне дългата еластична каишка на харпуна през врата си и да прикачи лепка към дясното си бедро, та проклетото нещо да не мърда под палтото му. Кракът го болеше от дългото ходене с тази неудобна тежест. Ала патентованият харпун за акули „Креси“ имаше безценното предимство, че попадаше в графата спортна екипировка за подводен риболов, което му позволи да го прекара в багажа си през граничните проверки, без да предизвика излишно внимание. А и това оръжие, което изстрелваше във вода остри като бръснач сачми от специална сплав, достатъчно твърди и с достатъчно ускорение, за да пробият дебелата кожа на голяма бяла акула, имаше значителен обхват и извън нея, нищо че разпръсването на сачмите намаляваше точността. Младият пазач се мъчеше трескаво да зареди пушката си, по лицето му се стичаше кръв, сигурно беше замаян от трясъка на експлозиите и очевидно беше ужасен.