Ричард Морган - Вариант 13

Карл се ухили заплашително.

— За това ли си мечтаеше, когато реши да прехвърлиш границата, Суерте?

— Вървете на запад, младежи, вървете на запад — театрално призова Нортън. — Но вървете с пари в джоба и добре фалшифицирани документи.

— А ние ще ти дадем и двете — каза Карл. — Заедно с автобусен билет до Свободното пристанище. Искаме само да ни отговориш на няколко въпроса за братовчед си Манко Бамбарен.

— Чакай, чакай! — Суерте Ферер залепи гръб за облегалката на стола и размаха ръце. — Не знам нищо за нещата на Манко, нищо не са ми казвали. Почти не съм се връщал там, да ми се събират година-две с прекъсвания, не повече.

Карл и Нортън се спогледаха отново. Карл въздъхна и каза:

— Жалко.

— Да. — Нортън понечи да стане. — Ще кажем на момчетата от имиграционните да не те бият много, преди да те върнат в Джизъсленд.

— Дано ти е харесал краткият престой в страната на възможностите.

— Чакайте бе! Чакайте, казах!

Зимното леговище на Грета Юргенс бе двуетажна хижа, вградена в скална стена на трийсетина метра от речния бряг. След като се отделеше от реката, пътечката стигаше до открита площ с дръгливи шубраци, заобикаляше някакви оронени от времето скали и постепенно изчезваше в храсталака на десетина крачки от входната врата. Прозорците на втория етаж бяха с охранителни капаци от въглеродни влакна. На долния етаж обаче зад широкия панорамен прозорец цареше оживление. През вратата влизаха и излизаха мъже с оръжия в ръце. Карл преброи петима, преди да хлътне назад в укритието си. Нито един не беше с уебларна предпазна жилетка, каквато носеха другарите им при реката. Единият, по-възрастен и очевидно отговорник на групата, вече говореше по телефона в очакване на заповеди. Карл клечеше вдясно от пътеката до снишаващата се скална стена — висока малко повече от метър — и слушаше доклада за появата си.

— Май е цял взвод, по дяволите! — Паниката в гласа на мъжа се долавяше ясно въпреки разстоянието и постоянния фонов шум откъм реката. — Не мога да се свържа с Лучо и Мигел при моста. Тук се появи някакво шибано муле, самарът му сякаш е гръмнал или нещо такова. Не знам дали…

Пауза.

— Добре, но гледайте да побързате. — И вик настрани:

— Ей, идиоти, сложете си жилетките бе!

„По дяволите!“

„Е, не е като да не си го очаквал.“

Тръгна напред, преметнал през врата си и прикрепил към лепката на бедрото харпуна както преди; стискаше глока с две ръце на височината на главата си, все едно носеше икона на религиозно шествие.

Забелязаха го чак на третия метър; измина още два, докато се сетят, че не е от техните. Карл отложи стрелбата до последния възможен момент, за да не хаби излишно мунициите. Но когато онези се развикаха и наизвадиха оръжия, натисна спусъка и пистолетът подскочи в ръцете му като невъзпитано кутре. Той продължи напред със същата бърза крачка, в права линия към мъжете, решен всеки изстрел да попада в целта.

По-възрастният с телефона, попаднал пред дулата на собствените си хора, измъкна отнякъде пищов. Третият и четвъртият изстрел на Карл му видяха сметката, мъжът политна назад към вратата на хижата, задраска да се хване за нещо и бавно се свлече. „Един“. Още крясъци, пълно объркване. Някой успя да отвърне на огъня — „Крайно време беше. Господи, откъде си ги намерил тези идиоти бе, Манко“, — но куршумите се отплеснаха далеч встрани, а мрежата не му позволи да отклони вниманието си. Няма време, няма време, продължавай да стреляш; тихият пукот на глока в равномерен ритъм; панорамният прозорец се напука, но не падна, явно стъклото беше бронирано. Още един тип с полуавтоматична пушка, стреляше напосоки, корекция вдясно с глока и онзи падна подкосен, сякаш някой му е дръпнал килимче изпод краката. „Двама“. Другите вече се бяха включили в играта, настанала бе какофония от единични пистолетни изстрели, автоматична стрелба и басов бумтеж на карабини. Светла суха пръст се вдигаше на фонтани вдясно и пред него, той се стрелна наляво, изгуби за миг ориентация, стори му се, че е отбелязал трето попадение, защото мишената му залитна в антрето, но не беше сигурен. Двамата, останали навън, също заотстъпваха към вратата, вдигнали оръжията си малко по-високо, за да покрият периметъра. Изстрел. Карл усети две парвания в краката. Измина със спринт останалото разстояние, като стреляше непрекъснато с глока. Един куршум го уцели някъде в долния край на ребрата, той залитна от силата на удара, спря рязко и едва не се търкулна в прахоляка. Шапката му падна и разкри лицето му под светлината и погледите на двамата му противници. Видя шока в очите им. Изръмжа, вдигна отново глока и продължи да стреля като луд. Единият мъж подскочи, залитна назад, без да спира да стреля напосоки с една ръка, ранен, но не и обезвреден. Глокът блокира при последния патрон в цевта и Карл го захвърли настрани. Оставаха му има-няма пет метра. Той грабна харпуна, вдигна го към двамата мъже и натисна спусъка.