Ричард Морган - Вариант 13

— Имах да свърша едно-две неща. Още ли е безопасно да летя?

Нортън издиша продължително.

— Би трябвало, да. Полицията тропа на вратата ми, а онези от „Вейл Корнел“ се разпищяха, че ще ни съдят, но с КОЛИН зад гърба си засега удържам положението. Винаги съм знаел, че има някаква причина да приема тази работа.

— Старомодното корпоративно влияние, а? — подсмихна се Карл, после стана сериозен. — Дали ще се опитат да ти лепнат обвинение, как мислиш?

— Е, засега аз ръководя парада, така че няма страшно. Пък и бях в банята, както си спомняш. Нямах представа какво става, докато ти не ме повика, а когато излязох, Ортис вече беше мъртъв.

— Не ми звучи много убедително.

— И не е. Но става въпрос за най-силната неправителствена организация на планетата, не забравяй. Стига си се тревожил за мен, Марсалис. Ако искаш да ми помогнеш, просто си разкарай задника от територията на Съюза по най-бързия начин.

— Точно това правя.

Затвори и впери поглед през прозореца на таксито. Оребрена светлина примигваше през стоманените решетки на мостовата конструкция, шареше лицето му, а въздухът в таксито ту се изпълваше с танцуващи в слънчеви снопове прашинки, ту потъваше в сумрак. От другата страна на Ист Ривър Манхатън пъчеше ъгловатия си релеф на фона на студено, синьо до съвършенство небе. Слънцето светеше и се стичаше като разкъсан жълтък по фасадата на една от новите черни нанопостроени административни кули. Раздялата се впиваше като мъгла в смаляващия се градски пейзаж.

Смътната страст, обзела го преди две вечери, докато гледаше през залива от панорамната стена, се върна и го прободе в сърцето. Съвсем същата. Значението й му убягваше, сигурен беше само за името й.

„Севги.“

Пътят към Колка беше по-скоро отъпкана в светлата пръст пътека, на места почти неразличима в ронливия сипей и шубраците, които уж пресичаше. Пънеше се и се гърчеше покрай ръба на каньона като наскоро развит от фабричната си макара кабел, който упорито се стреми към предишната си форма. Излизаше от селото в относително права линия, следваше повече или по-малко очертанията на каньона, от време на време забърсваше ръба му, толкова близо, че да ти се обърне стомахът от гледката, после бързо свръщаше встрани, сякаш стресната от бездната долу. На няколко километра от градчето заобикаляше самотно разчистено място с ръждясалите скелети на футболни врати в двата края. След още няколко врътки се спускаше в широка падина с форма на паница, отхапана сякаш в стената на каньона, следваше в низходяща спирала извивката като топче за рулетка, поело на забавен каданс към числата на късмета. После се хвърляше презглава през ръба на каньона, спускаше се по хълбока на долината в щура серия от остри завои и най-сетне стигаше, сред прах и търкалящи се камъчета, до дървено висящо мостче над бързата зеленикава река.

Въпросното старо мостче не беше по-дружелюбно от пътеката. Не личеше да е ремонтирано през последните десетилетия, а там, където в дъските се бяха отворили пукнатини и дупки, местните бяха наслагали камъни, за да не се плашат от гледката към водата мулетата, които и до ден-днешен бяха единственият възможен транспорт за градчетата по ръба на каньона. Занемарената инфраструктура беше запазена марка на целия район — голямото разстояние до най-близките подготвителни лагери го правеше безперспективна инвестиция от гледна точка на корпоративната политика и туризмът оставаше кажи-речи единствената прехрана за местното население, а туристите си падаха по колоритната мизерия, — но тук сякаш беше най-зле. Тук туристите не бяха добре дошли и туроператорите се бяха научили да насочват клиентите си към други части на каньона. Тук движението по пътеката се наблюдаваше от въоръжени мъже — оръжията им лъщяха нови и високотехнологични под жаркото слънце на алтиплано. Говореше се, че тук някъде живеела вещица, която поради липса на нормалната човешка способност да оцелее будна през целия сух сезон, в края на всяка година изпадала в омагьосан сън и се събуждала чак с идването на дъждовете, а дори и тогава й били нужни зовът и увещанията на любимия й pistaco.

— Стига, сериозно ли смяташ да се върнеш там сега? — Нортън клатеше глава, но в тона му имаше не толкова изненада, колкото уморено примирение. След последните няколко дни май беше изчерпил докрай способността си да се шокира.

— Няма причина да отлагам — трезво възрази Карл. — Колкото повече се сляга прахта, толкова повече се увеличават шансовете Бамбарен и Онбекенд да седнат и да теглят чертата под сметката, а за тях аз съм голяма черна точка в разходната част на баланса. За Севги не знаят, но знаят какви поръчки изпълнявам за АГЛОН, както и че знам за Онбекенд. Освен това и двамата са предпазливи по природа. Оставя ли им време, ще започнат да се чудят къде съм и какво правя. В момента обаче сигурно си мислят, че съм се покрил като всички останали.