Ричард Морган - Вариант 13

И тогава Карл откри една малка истина да покълва от натрупаните факти.

— Знаеш ли, Ортис, от теб е можела да стане доста добра тринайска. Липсвала ти е само физическата сила, но пък човек като теб винаги може да си намери банда преживни, които да свършат мръсната работа.

— Добре. — Ортис спря да се дърпа. Гласът му прозвуча по-спокойно. Заговори ясно и бързо: — Изслушай ме, моля те. Към тялото ми са свързани датчици. Под кожата, вътре в мен, няма начин да намериш всичките. Ако ми направиш нещо, спешният екип ще пристигне за секунди.

— Няма да ми е нужно толкова време — каза Карл.

Ортис се пречупи. Лицето му сякаш се срина, очите му се затвориха, а когато пак ги отвори, бяха пълни със сълзи.

— Но аз искам да живея — прошепна той. — Искам да продължа, имам да свърша толкова много неща.

Студен гняв, пулсиращ студен гняв. Карл усети отклика му по лицето си.

— Същото искаше и Севги Ертекин.

— Моля, повярвайте ми, господин Марсалис, искрено съжалявам за…

Карл се наведе още по-близо.

— Това не ми върши работа.

Ортис преглътна и изстърга малко самообладание от резервите си.

— В такъв случай имам една молба — изграчи. — Моля ви, нека първо се обадя на семейството си. Да се сбогувам.

— Не. — Карл издърпа директора на КОЛИН в скута си, преметна ръка през шията му и сложи другата си ръка за опора на главата му. — Не съм дошъл да улесня смъртта ти, Ортис. Дойдох да прибера онова, което дължиш.

— Моля те…

Карл дръпна рязко и завъртя. Вратът на Ортис се счупи като прогнило дърво.

Тихи мелодични сирени запищяха из целия апартамент, воят на потресеното общество преживни. „Бащицата падна, бащицата умря!

Чуйте, съберете се, грабвайте вилите.

Звярът е на свобода!“

Спешният екип наистина пристигна бързо — нямаше и две минути, откакто микродатчиците под кожата на Ортис и сирените в апартамента се бяха включили. Доста преди това обаче двамата мъже и жената от колинската охрана чуха алармите и влетяха в апартамента. Завариха Ортис в стола му, килнат на една страна, Нортън и Марсалис — прави до него.

— Господине? — обърна се жената към Нортън.

— Блокирайте целия етаж — каза й разсеяно той. — Обадете се за подкрепление, сами няма да се справите. И не искам никой, дори полицията, да се качва тук без мое позволение.

— Но, но…

— Действайте. — После се обърна към Карл. — Ти по-добре тръгвай.

Карл кимна, погледна за последно Ортис и мина покрай тримата охранители, които несъзнателно бяха стеснили кръга около тялото на директора. Излезе от стаята, без да поглежда назад, тръгна по коридора и налетя на спешния екип, юрнал се с животоспасяваща скорост и пълен набор реанимационно оборудване към апартамента.

Дръпна се да им направи път.

Излезе от болницата и тръгна бързо, извървя две пресечки на запад и четири на юг, докато не се изгуби в огряната от слънцето градска врява. Съблече затворническото яке, извади от джоба му пакета еднократни телефони, после го сви на топка с хастара навън и го хвърли в първия рециклиращ контейнер, който видя. Студът го захапа през ризата, но в джобовете си имаше одобрен от КОЛИН кредит. Имаше и време.

Спря на един ъгъл, погледна си часовника и прецени колко време ще му трябва да стигне до суборбиталния терминал на летище „Кенеди“. Надяваше се Нортън да устиска нещата от своя край.

После извади нов телефон от пакета, включи го и зачака покритието. Бръкна с другата си ръка в джоба на панталона и измъкна снимката и списъка с номера, които Матю му беше продиктувал предната вечер.

— Добре, Сев — измърмори под нос. — Хайде да го направим.

Жената пристъпи в полутъмния бар, неуверено, но и не съвсем. В крайна сметка бяха на нейна територия — Долен Манхатън, само на две пресечки северно от Уол Стрийт и сградата, където се помещаваше отделът за инфопрестъпления към нюйоркската полиция. Не беше изминала голямо разстояние.

Две малки крачки, колкото вратата зад нея да се затвори, след това спря и огледа помещението. Той вдигна ръка, когато погледът й се плъзна по редицата сепарета срещу бара. Жената не отвърна на жеста му, не тръгна към него. Самотният наквасил се костюмар, пуснал котва на едно столче в края на бара в компанията на поредното си мартини, я проследи замаяно с поглед. Сигурно си струваше да я позяпа човек, помисли си Карл. Дългокрака и стройна под семплото облекло, с наперена походка и изправен гръб. Лампата със старомодна електрическа крушка в средата на тавана огря в златисто косата й, разкри за миг хубостта й на мажоретка. Не се беше променила много спрямо снимката.