Ричард Морган - Вариант 13

Том Нортън скочи, сложи ръце на гърдите му и го бутна назад.

— Спри.

Карл го прикова мълчаливо с поглед.

— Казах спри. Няма да ни е от полза, ако изгуби съзнание.

Джеф се беше свил на пода между дивана и масичката, за да се предпази от ударите. Карл гледа втренчено Нортън още миг-два, после кимна отсечено. Вдигна директора на фондацията и го тръшна обратно на дивана. Наведе се, така че очите им да са на едно ниво.

— Предупредих те да не ми излизаш повече с този номер — каза спокойно. — Какво стана с лагера в Уайоминг, след като „Скорпион“ прекрати дейността си?

— Добре де. — Думите се изляха от Джеф Нортън като през пукната язовирна стена. Носът му кървеше отново, кръвта капеше в шепите му. — Запалихме го. „Скорпион“ нахлу, изби всички — и обектите, и наемния персонал. После заложиха мини, взривиха ги и всичко изгоря до основи. Остана само пепел.

Карл си представи картинката — спорадичния пукот на огнестрелни оръжия, паническия вой и пресекващите крясъци, а накрая тишината сред припукването на пламъци. Поредицата тихи експлозии из целия лагер при детонирането на мините. А по-късно, когато са си тръгнали, пожарът, ярък на почерненото небе в далечината. Като в Ахваз, като в Ташкент, като хотелите в Дубай. Старият колкото света сигнал. Звярът е тръгнал на лов.

— И никой не е реагирал? — невярващо попита Нортън.

— О, Господи, Том, не ме ли слушаш какво ти говоря? — изкряка Джеф с мазен и гъгнив от сополите и кръвта смях. — Това е Републиката бе, човек. Синдромът Гуантанамо, не помниш ли? Направи го достатъчно далеч и никой не дава пукната пара.

Карл отиде до бюрото и опря задник на ръба му. Това противоречеше на предписаните при разпит процедури. Редно беше да не се отдалечава от обекта, да поддържа натиска. Но не беше сигурен, че ще издържи на изкушението, ако остане само на ръка разстояние от Джеф Нортън.

— Добре — каза навъсено. — „Отклик Скорпион“ събира хората си, внушава им да пазят малката си мръсна тайна и погребва миналото им, така че в инфопотока да не остане и следа за връзката между тях. Нищо от казаното дотук не обяснява защо четиринайсет-петнайсет години по-късно изведнъж започват да ги избиват. Някой е решил да прочисти къщата. Защо и защо сега?

Директорът на „Човешката цена“ вдигна окървавеното си лице и оголи зъби в измъчена усмивка. Започна да се тресе, сякаш се разпадаше под натиска на нещо, което почти приличаше на смях.

— Заради шибания напредък в кариерата — горчиво каза той. — Заради Ортис.

На следващата сутрин хванаха ранен полет до Ню Йорк. Карл би предпочел да не чака и толкова, но трябваше да се обади на едно-две места и да състави план за действие. Освен това искаше някои неща да отлежат в мозъка на Том Нортън през нощта, по възможност да узреят и да дадат плод в началото на новия ден. Като се извадеха минусите и се прибавеха плюсовете, излизаше, че играе с по-добри карти от очакваното, само Нортън оставаше неизвестна величина, особено след последните разкрития във фондацията на брат му.

Колинските акредитиви на Нортън им осигуриха мълниеносен преход през летищната охрана и двамата се качиха на борда преди останалите пътници. Карл си избра място до прозореца и зачака совалката да се напълни, като току хвърляше поглед към паркинговата площадка, брулена от носения на пелени дъжд. През плътните тъмносиви облаци отвъд очертанията на терминала се процеждаше бледа навъсена светлина. Времето се беше развалило през нощта и не даваше признаци за подобряване.

Метеоролозите обещаваха студено, сухо и ясно време за Ню Йорк. Мислите в собствената му глава бяха в унисон с прогнозата.

Суборбиталната совалка се намести плавно върху листовия си постамент, после бавно започна да се изтегля назад. Карл раздвижи дясната си ръка в китката, после я сви в шепа. Спомни си гладката тежест на стъкленото преспапие върху бюрото на Джеф Нортън. Обърна очи към Том Нортън, който седеше до него. Служителят на КОЛИН усети погледа му и вдигна глава — лицето му беше изопнато от борбата с демоните, които не му бяха дали да заспи.

— Какво?

Карл поклати глава.

— Нищо. Просто се радвам, че дойде.

— Остави ме на мира, Марсалис. Дадох обещание и ще го спазя. Не са ми притрябвали твоите бойни ритуали по приобщаване.

— Няма нищо общо с приобщаването. — Карл отново обърна глава към прозореца. — Радвам се, че си тук, защото без тебе щеше да ми е сто пъти по-трудно.

Кратко мълчание. Совалката зави по пистата и сградата на терминала се скри от поглед. Нортън явно се колебаеше.