Ричард Морган - Вариант 13

— Но и да не бях тук, това нямаше да те спре, нали? — каза накрая.

Карл обърна глава към него, както се беше облегнал, почти потънал в меката тапицерия на седалката. Самият той също не беше спал като хората. Елена Агиере се беше материализирала и изчезвала в тъмните ъгълчета на хотелската му стая през цялата нощ — преструваше се безуспешно на Севги Ертекин.

— Да, нямаше да ме спре.

— Така ли се прави?

— Кое?

— Така ли се става тринайска. В това ли е тайната — да не позволяваш на нищо да те спре?

Карл го изгледа изненадано.

— Не. Въпрос на генетично програмиране. Защо, чувстваш се изключен от купона?

— Не. — Нортън също потъна в седалката си. — Просто се опитвам да разбера.

Совалката се придвижваше равномерно по пистата. Дъждът шибаше стъклото на прозореца, лееше се по диагонал, носен от поривите на вятъра. Тиха камбанка даде знак, че е време да се стегнат с предпазните мрежи, на лазерното табло над главите им се появиха анимирани инструкции. Двамата се заеха със задачата да нагласят и пристегнат широките подплатени каиши на специалната материя. Също като при подготвителната омайно-приспивна песен в гнездото на виртуален формат, Карл инстинктивно се бунтуваше срещу чувството на безпомощност в хватката на предпазната мрежа — то задействаше слаби импулси за бягство из цялото му тяло и се налагаше да ги потиска съзнателно чрез спокойствието, на което го бяха научили в „Орел“. Този път обаче, когато нагласи кръстосващите се колани и си пое дълбоко дъх, откри — с потрес, като да вдигнеш крак за стъпало, което не е там, — че не изпитва никакъв дискомфорт. Чувстваше единствено сигурността на набелязаната цел, пълзяща в студен поток из тялото му като събуждащата се мрежа.

— Съжалявам — каза на мъжа до себе си. — За брат ти. Съжалявам, че трябваше да стане така.

Нортън не каза нищо.

Мек, но тревожен сигнал в салона даде знак, че някой идиот не се е вързал правилно. Една стюардеса мина на бърз ход по пътечката да помогне на идиота. Двигателите на совалката вече набираха мощност. На лазерния панел се появи виолетов надпис на китайски, после на английски, после на испански, накрая на арабски. Готови за излитане.

Карл погледна към умълчалия се служител на КОЛИН.

— Това е една от причините да си тук, нали?

— Севги е причината да съм тук — отвърна Нортън през зъби.

Двигателите завиха пронизително, совалката се отдели и се стрелна на собствена тяга по пистата. Карл усети как гърбът и главата му потъват в меката тапицерия, този път под въздействието на сила, която беше извън неговия контрол.

Затвори очи и се предаде.

Прорязаха небето с писък на турбини, суборбиталното гориво се възпламени и ги изрита в дъга около света. Предпазната мрежа ги стегна в грижовна прегръдка.

— Шибаният Ортис — каза високо Нортън.

Сред шума и друсането на траекторията не стана ясно дали го казва на Карл, или си говори сам. Тонът му беше особен и труден за дефиниране, но на Карл му се стори, че зад всичко останало долавя и нещо, което прилича на отчаяние.

Нортън не се изненада особено, когато Джеф изтърси името, но не защото беше очаквал да го чуе. Не, просто изненадата вече не беше на дневен ред като опция, жлезите, които би трябвало да осигурят необходимите за проявлението й вещества, отдавна бяха били отбой от претоварване, още от предната вечер, когато Карл му беше пуснал записа на телефонния разговор и му беше казал за Рен. А и не би трябвало да го засегне по-силно от предателството на собствения му брат, нали така.

Само че беше станало точно обратното, кой знае защо.

Още помнеше промяната, когато Ортис пое нещата в централата, когато стройният енергичен политик от Ръба се издигна от консултант по политическите въпроси до директор, отговарящ за корпоративната политика на територията на двата американски континента. Помнеше внезапното усещане за лекота, когато цели бюрократични пластове бяха впрегнати в ефективна работа или направо отстранени и персоналът бе сведен до възможния минимум. Помнеше как разни дребни феодали като Никълсън и Зикомо станаха по-ниски от тревата и по-тихи от водата. Новите назначения и повишения, Андреа Рот, Лена Ойейеми, Самсон Чанг. Самият той. Приливът на промяна и чистият въздух, които Ортис донесе със себе си, сякаш някой изведнъж беше отворил всички прозорци.

При други обстоятелства сигурно би обвинил приносителя на тази вест в безсрамна лъжа, би отказал да повярва.