Колин Уилсън - Истински престъпно

Казват, че в мафиотската екзекуция няма нищо лично. Това са думи на Ник Джентиле, американски мафиот от Сицилия, докато коментира етиката на елиминирането пред неконтролируем млад бандит от родината му. „Не можахме да направим нищо за него, затова той трябваше да бъде премахнат. Балсамирахме тялото и го изпратихме на роднините му в Сицилия. Семейството му беше много бедно, затова сложихме диамантен пръстен на ръката му, така че веднага да го видят, щом отворят ковчега. Предполагам, че постъпихме правилно. Решихме, че в противен случай той ще свърши на електрическия стол или в газовата камера и дори няма да върнат трупа му.“ Сицилианците смятат за изключително важно след убийство тялото да бъде върнато на семейството. Защото клетвата за отмъщение трябва да бъде положена „в присъствието на трупа“. Ако тялото не може да бъде намерено, гневът на роднините няма ритуален израз. Ето защо най-вероломното престъпление е отвличането, при което жертвата изчезва безследно.

Мнозина далечни роднини на изтребените кланове напразно се опитват да емигрират или да се скрият. Районът се обезлюдява и се превръща в дива пустош. Но вендетата продължава, макар че първоначалната причина за нея вече е забравена. През 1878 г. физически годните мъже почти се свършват и върху момчетата е упражнен натиск да се включат в кървавата свада. Уведомяват едно момченце, че в отсъствието на живи възрастни той е водачът на клана. Подаряват му заредена пушка и го изпращат до място, където да устрои засада на противника.

Накрая един от оцелелите Фратуци, мъж на име Салваторе д’Амико, който загубва цялото си семейство и е отвратен от кръвопролитията, предлага живота си, за да сложи край на вендетата. Той отива в полицията — повторение на събитието, запалило искрата на враждата — и съобщава информация за Стопалиери, като по този начин дава на клана си средство да спре вендетата. Семейство Фратуци разбират благородното намерение на Д’Амико, но този път не допускат грешка, убиват го и излагат тялото му на показ, за да видят Стопалиери, че след шест години и кръвта на неколкостотин човека позорът най-после е възмезден. Така вендетата приключва.

Друга традиция на сицилианската мафия е омертата . Понятието е сложно. На едно ниво омерта означава „мъжество“, но на друго е свързано с мълчание и самоконтрол.

Когато полицаите попаднат на сериозно ранен мафиот и го помолят да идентифицира нападателя си, отговорът неизменно е изразен със следните думи: „Ако умра, Господ да ми прости, както аз прощавам на онзи, който направи това. Ако оцелея, знам как да уредя сметките си“. Този отговор демонстрира какво е омерта. Ако му сторят зло, истинският мъж на честта няма да потърси отмъщение в прибързан, кървав акт или да отприщи гнева си и никога няма да каже на властите. Той ще чака, ако е необходимо, години, за да отмъсти по възможно най-хладнокръвния начин, и често нанася удара, когато привидно е в отлични отношения с човека, когото смята да убие.

Макар да противоречи на християнския морал, непокварената форма на феодалната мафия, оцеляла в Сицилия, има собствен, строг морал. Мафиотите не се възприемат като престъпници, а като правосъдници. Те не крадат от обществото, а взимат онова, което им се полага по право, като в замяна предлагат трайна протекция. Убиването е прагматично и понякога неизбежно наказание.

Позицията на сила, която мафията е постигнала в тази страна, развивайки се от федерация на хора, обявени извън закона, в консолидирана машина за правене на пари, е дело предимно на двама донове — Вито Касио Феро и Калогеро Вицини. Те сключват сделките, които извеждат мафията от сенките и я вкарват в изоставените дворци на изчезналите сицилиански аристократи и в градските съвети.

В началото на XX век, в продължение на двайсет и пет години, Дон Вито Касио Феро е безспорният господар на Сицилия. На млади години той емигрира в Америка, където става водач на „Черната ръка“, обединение на бегълци мафиоти и членове на базираната в Неапол камора . В Америка придобива вкус към елегантни, скъпи дрехи и когато се връща в Сицилия, се издокарва в редингот, широкопола шапка, карирана риза и развято шалче. Докато другите донове още се обличат като недодялани селяни, Дон Вито прокарва модата в сицилианското общество. Той става почетен гост в салоните на Палермо, открива изложби, лудува с херцози и херцогини, посещава театрални постановки, купува си фонограф и дори лети с балон, за да демонстрира интереса си към научния прогрес. Светските дами тръпнат от страст, когато изговарят името му, и Дон Вито укорява строго бръснаря си, че продава кичури от косата му като свещени амулети.