Желю Желев - Фашизмът (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)

В Германия подобна форма на съпротива приемат католическият поет Райнхолд Шнайдер, Йохен Кеплер, лирикът Готфрид Бен, младият поет от Мюнхен Ойген Готлоб Винклер)който през 1936г. свършва със са моубийство).

По-късно, с постепенното разлагане на фашистката държава, опозицията на интелигенцията се активизира. Държавното съзнание се разколебава в себе си, преминава от фанатизъм в йезуитство. При йезуитството човешката личност е раздвоена, с две противоположни лица — едното е обществено, другото — частно. Обществото се съобразява с изискванията на държавата, която е все още силна и може да смаже отделния индивид не само политически, но изцяло. С частното си лице индивидът се показва такъв, какъвто е, пред себе си и в най-близката си среда. Следователно йезуитството е общоприето социално лицемерие в периода на идеологическото разложение на фашизма. Всеки говори това, което не мисли; проповядва това, с което не е съгласен; безпощадно критикува и едното и другото в интимен кръг. Такъв е редът на нещата — нещо като «модус вивенди» в условията на фашизма.

Независимо, че в нравствено отношение фанатизмът превъзхожда йезуитството със своята безкомпромисност, все пак то представлява по-висша степен в еволюцията на общественото съзнание при фашизма, защото започва да вижда истината. Ако фанатизмът е само сляпа вяра, йезуитството е прикрито критическо мислене. В този смисъл йезуитството може да се разглежда като критическо мислене, което още не смее да се покаже публично и което за безопасност си надява формата на фанатизъм, макар че у себе си храни най-дълбоко презрение към последния.

В рамките на йезуитизма интелигенцията не допринася много за дискредитиране на фашистката система, защото истините си остава предмет на частни разговори, а в обществения живот безразделно си господствува лъжата.

Висша проява на действеност у йезуитското мислене са намеците, подмятанията, алюзиите, аналогиите с компроментирани в историята събития. Например Вернер Бергенгруен през 1935г. пише романа «Великият тиранин и съдът», който представлява «едно скрито обвинение срещу режима на Хитлер» (151–234). По същия начин постъпва през периода на войната споменатият по-горе католически поет Райнхолд Шнайдер с произведението си «Религия и сила», където на фона на историческите аналогии косвено е казано, че насилническата държава на Хитлер е «противобожествена».

Б. Брехт в статията «Пет трудности за онзи, който пише истината» (писана през 1934), като резюмира принципите на съзнателното литературно йезуитство в условията на фашизма, не на последно място поставя хитростта. «Всеки, който в наше време е решил да се бори срещу лъжата и невежеството и да пише истината, ще трябва да преодолее поне пет трудности. Трябва да притежава умъжествот, за да пише истината, въпреки че навсякъде я задушават, да притежава уумт, за да опознае истината, въпреки че навсякъде се стараят да я скрият, да притежава умението да превръща истината в боево оръжие, да притежава способността правилно да подбира хората, които ще могат да приложат това оръжие, и най-сетне да притежава ухитростт, за да разпространява истината между такива хора. Тези трудности са особено големи зо ония, които пишат под властта на фашизма, но са чувствителни, и за ония, които са прокудени от родната страна или доброволно са я напуснали, и дори за ония, които пишат в страните на буржоазните свободи» (11–27).

Брехт се позовава на историята, която изобилствува с примери на хитрост в онези случаи, когато истината не може да се каже направо. «От памтивека хората са прибягвали до хитростта, разпространявайки истината там, където я забраняват и скриват. Конфуци тази цел е фалшифицирал официалния патриотически календар, като изменял в описанието на историческите събития само определени думи: там, където се казвало, че „владетелят Кун заповядал да се накаже със смърт философът Ван за мислите, които е изказал“, Конфуций вместо „да се накаже със смърт“, написал „да се убие“. Ако пък се казвало, някакъв си тиранин бил убит от заговорници, той писал вместо „убит“ — „наказан със смърт“. Така Конфуций е трасирал пътя към ново разбиране на историята» (11–36).

По-нататък Брехт привежда характерни похвати на йезуитско писане: «Там, където цари гнет, думата „подчинение“ следва да се предпочита пред думата „дисциплина“. Дисциплината е мислима и без началник и затова тя е по-благородно понятие от понятиета подчинение. Също така е по-добре е да се пише не „чест“, а „човешко достойнство“. При такава употреба на думите всеки отделно взет човек не изчезва тъй лесно от зрителното поле. Та каква ли не сбирщина си присвоява правото да защищава честа на народа…